стихове


VLADO LUBENOV
ВЛАДО ЛЮБЕНОВ
poems

 СТИХОТВОРЕНИЯ

  подбрани от автора

 
1. Етика на желанието 2. Eстетика на смъртта 3. Аутопсия на "Аза" 4. Пейзажистът в мен
 
Новини и събитиятук!                             

за коментари
  Фейсбук-моят профил
                                                                                           

! "Адвокатът на лудите" , роман, изд Жанет 45  
Премиера в София на 29 март.2016, 18ч.
в Столична библиотека "Американски център",
(Площад Славейков 4а)
вход свободен

Стихосбирки

Стихове без книга 1980-1986

Аз, неспособният (1991)
Видения (1993)
Селски нощи (1995, 2009) ***
Брачни сонети (2002)
Приемане на безнадеждното (2005)
Адвокати и пеперуди (2007)***
Неравноделни тактове (2012)

"Глад за грях" (2013), new

 
Разкази
Рокля за двама (2010)
Нови разкази (2011-    )

Романи
Емигрантът, (2012, Жанет45)D
Адвокатът на лудите, (2016, Жанет 45)new***

Преводи
Руска поезия (2009)

Пиеси
Мъжът и Мракът (2005), пиеса в стихове
Да ти откраднат стъпалата (2012), комедия***

Манифести
Сбогом, Постмодерн! (1998)

За децата
Мишоците
Упоритото ежче

Музика и песни
Нова любов
м. и т. Вл. Любенов, ар. Ал. Савелиев, изп. Евгени Бенов

Критика за Владо Любенов
Рецензии

Разпространение на книгите
Книжарници
 

-----

Книгите с поезия и с разкази, освен на сайта,
могат да бъдат намерени и прочетени
в Столична библиотека
и всички окръжни библиотеки
 

Приятно четене:  виж по-надолу
Слушане:
Леген и още...
Духовата музика
Пробождане
Удоволствието е Ваше!
 
 
 

                                 САМОЖЕРТВА
 

                                        Ти имаш дом, народ, родина
                                        и хлебец да се наядеш.
                                        Но нямаш никаква причина –
                                        да се пожертваш и умреш.

                                        Животът сваля свойта летва
                                        и все по-ниско ти летиш.
                                        И нямаш друга саможертва,
                                        освен докрай да се смириш.

                                                                   11.12.2008
 
 



1.
ВЛАДО ЛЮБЕНОВ
 

ЕТИКА НА ЖЕЛАНИЕТО
15 стихотворения за любовта, подбрани от автора
 
 


НАСЪЩНО
 
 

С мургавите колена, като топъл ръжен хляб
           тя ухаеше във здрача.
Беше хубава жена, сложена на тоя свят
            като празнична погача.

И възбуден, възхитен, в миг усетил глад за грях
           аз протегнах си ръката,
но търкулна се край мен тя със топъл женствен смях
           и изчезна в тъмнината...
 


ЕТЮД В ЖЪЛТО
 
 

Една жена във жълто цяла, вървеше недалеч пред мен,
и светкаше като махало полата и от жълт сатен.

Разтапяше се тъмнината на есенния скучен мрак,
щом стъпеше красив и златен високия и строен крак.

Вървях подире и замаян от лъскавите обеци,
които скачаха, звънтяха, и пееха като щурци.

И изостанал като мравка, се лутах като в сън дълбок,
изгубил безвъзвратно в мрака звукът на жълтия и ток.

Но бе ми светло на душата, и бе ми пътя озарен,
с надеждата, че в тъмнината една жена върви пред мен...
 


ПРЕЛЪСТЯВАНЕ
 
 

Тя обича да се съблича,
и обичам да гледам аз,
преродил се във рошаво птиче
върху нейния мокър перваз.

Тя дори не ме забелязва,
и не знае, че аз съм поет,
и надничам във нейната пазва
от вълнение детско обзет.

Тя по накой направо е луда,
и желае от него деца,
и от нейната топла възбуда
изпаряват се мойте крилца.

И разтваря се моята човка,
и запявам и с трепетен глас
за мечтата ми мека и рохка
цяла нощ да я гледам в анфас.

И усетила може би смътно,
че пак някой в нощта я следи,
приближава прозореца плътно
и почти ме допира с гърди.

О, най-после ме забелязва,
и навеждам аз птича глава,
тя ме гушва във своята пазва,
и обсипва ме с нежни слова.

И в миг топлата перушина
се омесва с горещата плът
във екстазна любовна картина
със предчувствие ясно за смърт...

И уплашена тя си облича
тялото - цяло в перца,
и в окото ми тъмно наднича,
и целува ми двете крилца...

Аз усещам как страда ужасно,
но поета във мене мълчи,
няма нищо сега по прекрасно
от сълзите във тези очи!

И цял мокър от топлата влага,
пак усещам във тъмното аз,
как ръката и малка ме слага
върху хладния мокър перваз.

И отново аз, рошаво птиче,
прелетявам до близкия храст...
Тя обича да се съблича.
И обичам да гледам аз.
 


В ЗИМНАТА ВЕЧЕР
 
 

Като мечка космата и черна
аз ще вляза във твоята стая,
ще убия тъгата вечерна
и ще седна със теб да играя.

И когато теб в зимната вечер
като малко момиче разсмея,
ще си махна аз кожата меча,
и след туй ще те сложа на нея...
 


 ЛЕГЕН
Във големия бял старовремски леген
         ти усърдно се къпеш сега,
а аз гледам те в селската нощ прероден
         в оня френски художник Дега.

И се стича водата в металния съд...
         И нагазила в малкия вир,
ти щастливо си бършеш червената гръд
         със зеления селски пешкир.

И светът е зелен и наситен, и ти
         се отпускаш на своя чаршаф.
А след тебе остават шест малки следи -
         мокри стъпки по пода кафяв...

Твоя топъл анфас е тъй нежен и чист
         върху фона на мрака красив,
че навярно във мен би родил се Матис,
         ако имах в ръката молив.

И почувствал какво притежавам сега,
         аз те гледам додето заспиш,
и изпитвам дълбока зелена тъга,
         че не съм те завел във Париж...
 
 


СТОЛ
 
 

Пак във дъхавия хол
пия чай, чета Монтен,
а на плетения стол
ти люлееш се до мен.

Огънят като станиол
бляска и искри червен,
и рисува ореол
по тавана осветен.

Ти люлееш своя стол,
гледаш някъде през мен,
а от синкавия дол
вие вятърът студен.

Как приятно този стол
скърца с тъничък рефрен,
ту във сол, ту в си бемол,
сякаш казва: "Спи във мен..."

"Спи във мен..." Но ден след ден
аз намразвам този стол!
Ти си влюбена не в мен,
а в едно дърво без пол!

Огорчен и унизен,
аз ще грабна тоя стол,
и пред тебе разярен
ще го натроша на сол!...

Ала в дъхавия хол
ти усмихваш се на мен,
и аз пак успокоен -
пия чай, чета Монтен...

 

         НА КОМИНА
 
 

На комина, на сините цигли,
        ще седна да гледам как
на нощта изпод черните мигли
        капе гъстият мрак.

И върху покрива изкорубен
       ще се разходя важно, пък
ако ще да ме вземат за влюбен
        сантиментален щърк!

Ще усетя, че ти си наблизо,
        във градината синя, но
ще се местиш ти с бялата риза
        като лунно петно...

Ще почукам настойчиво с клюна
        да излезеш от тъмния двор,
и ще кажа вълшебната дума:
        "Мутабор"."Мутабор"!...

Но накрая почувствал ясно,
        че от мене не става халиф,
ще те грабна аз нежно и страстно,
        пак силен, настръхнал и див,

и на сините лъскави цигли
        ще седнем да гледаме как
на нощта изпод черните мигли
        капе гъстият мрак..
 
 


   КРАСИВ КАТО МОМИЧЕ
 

   Красив като момиче бях,
   и все с момичета играех,
   те викаха ме да съм с тях,
   аз нежно да съм с тях, желаех.

   От по-големите край мен
   в опасна близост бях обсебен,
   гримираха ме всеки ден
   със пудри, гримове и гребен.

   „О, как красив е като принц!...” –
   аз чувах светлия им шепот,
   и като кукла на конци
   потръпвах от неясен трепет.

   Смутен и боязлив, без дъх
   оставях топлите им пръсти
   да галят детския ми мъх,
   да спрат в къдриците ми гъсти...

   Но нощем в топлия креват
   тресях се като болно птиче,
   че никога на този свят
   не ще се влюби в мен момиче.

   Че те не знаят, че съм жив,
   че случва се дори, така че
   и кукла в този свят красив
   да може от любов да плаче...
 
 


АДВОКАТЪТ
 
 

Клиентката беше красива жена,
стоеше пред мойта кантора,
с олющена сива и мръсна стена,
където не идваха хора…

Поканих я. Седна. С прибрани крака.
Излъчи сияние в мрака.
И после внезапно, ей просто така,
тя - малко момиче - заплака.

Не бях през живота си виждал до днес,
жена тъй безумно красива,
да плаче с такъв неподправен финес
и с такава отчаяност дива…

Аз говорех, разказвах за чужди дела,
и за казуси глупаво-смешни.
И изгоних една непослушна пчела
от полата й бяла със вестник.

И за малко едвам не избърсах със длан
и сълзите, размазали грима.
Но ми бе неудобно и беше ме срам.
А тя беше безкрайно ранима…

Тя погледна към мене със мокри очи,
овладя се и каза: “Простете…”
И в кантората бавно нахлуха лъчи
през прозорчето с мръсни пердета.

И видях ли,  във онзи единствен момент,
странен трепет в очите прекрасни?…
Но аз бях адвокат. А тя беше клиент.
Правила безпощадни и ясни.

Аз подадох молбата. Тя подписа. Плати.
И спокойно ми стисна ръката.
И излезе през всички възможни врати.
И останахме аз… и пчелата…
 
 


* * *
 
 

Дойде при мен жената на приятел,
във късна, много късна черна нощ.
Навън вилнееше помитащ всичко вятър,
подобно хищник с нечовешка мощ…

Аз спуснах белите красиви щори.
Тя - миглите над черните очи.>
И съвестта във нас не проговори…
Бе много по-красиво да мълчи…

И мина цяла вечност… И тогава…
“Вън вятърът…” - тя каза с дрезгав глас.
И мина цяла вечност… И тогава…
“…виновен е…” - довърших тихо аз…

Тя дръпна роклята и страшно чисто гола
изправи се настръхнала в нощта…
А аз седях и плачех сам на стола,
изгубил най-красивата мечта…
 
 


ОТРУПВАНЕ
 
 

Отрупана бе масата с вина
и падаха в нощта метеорити.
И седна срещу мен една жена
с космическа вина в очите…

Ти, седнала до мене, се стопи
и избледня като звезда далечна.
А аз, не промълвил дори “прости”,
изсмуквах с поглед шията и млечна.

С очите и се любих до немощ
на таз жена красива и пияна.
А ти до мен мълчеше цяла нощ,
дори не се разплака и не стана

от масата, отрупана с вина
от масата, отрупана с вина
 
 
 


ПРИЛЕПВАНЕ
 
 

Прилепнал съм към тебе много силно
и вкопчил съм се здраво в този брак,
прилепнал съм към теб любвеобилно
като чорап по нежния ти крак,

като листо по мъхестата блуза,
като дете към майчина пола,
като пиявица, като вендуза,
и като кърлеж в твоите крила

от теб аз черпя, пия, смуча, лоча
любов, любов, любов и пак любов,
и нощем те затискам като плоча,
а сутрин съм прилепнал твой пантоф

със чувството си толкоз всеотдайно,
че ти ме мразиш искрено и тайно...
 
 


ФЛИРТ
 
 

Една жена красиво слагаше
във здрача своя шал,
и тайничко ме наблюдаваше
дали я бях видял.

Дали я виждах как кокетничи? -
Разбира се, че да!
Но се прозявах скрит във мрака чер
на своята брада.

Но тя отново ме измъчваше
със белия си шал, -
едно сияние излъчваше,
че чак треперех цял.

О, тя навярно се досещаше,
аз колко съм влюбчив,
и все по-хубава изглеждаше
във флирта си красив!

Но духна вятър, смъкна шала и,
и тя видя със страх,
че във нощта сме само двамата,
 и доближил я бях...

Дали владеех си инстинктите? -
Разбира се, че не!
Но тя наистина трепереше,
потръпваше поне!

И аз разбрах, че е в ръцете ми -
тя с белия и шал!
Но аз нали съм от поетите,
които имат жал,

поставих шала на главата и,
и бавно свих в нощта...
Очаквайки и се надявайки,
след мен да тръгне Тя...
 
 


ЦВЕТАРКАТА
 
 

Бе магазинът скъп и пищен,
с парфюми, цветове и страст.
И аз почувствах се разнищен
от толкоз много женска власт.
Отвън нахлуваше нощта.
Аз вътре вдъхвах аромата
на умъртвените цветя.
- Иди и затвори вратата! -
ми каза само с поглед тя.
Бе очевидно много смела.
Със много плът. И много грях.
Обърнах бялата табела.
Послушно ключа завъртях.
По пода бе постлан килим,
и музика, дори щурчета.
Навсякъде цветя и грим…
- Зад тебе вляво е ключето
на лампата - да изгасим!… -
Натиснах… Уличната мека
и приглушена светлина,
нахлу красиво и полека
като възбуда на жена…
И зад огромната витрина,
зад кошници, букети, фон,
в средата, в цветната градина,
сред нежна музика и стон
аз дълго учих се с ръцете,
взел лепенки и целофан,
как сам да опаковам двете
най-хубави цветя, без свян.
И там, сред аромати гъсти,
в нощта, на белия тезгях,
неопитните мои пръсти
след втори, трети опит плах
превръщаха във живо чувство
разцъфналата красота…
- Роден си за това изкуство,
разбра ли? - каза тихо тя.
И вече лепнеше нощта…
Край нас танцуваха цветята.
Аз опаковах този миг.
А пръстите й на краката
заспиваха с потръпващ тик.
…Аз взех голям изплетен кош
и сложих мекото й тяло,
и с разточителен разкош
покрих го със цветя изцяло
и само черната коса
искреше нежно в полумрака,
а сред изкуствена роса
измислено щурче изплака…
 
 


КОГАТО ЖЕНАТА ЗАПОЧНЕ ДА ПИЕ САМА
 
 

Когато жената започне да пие сама,
тя сяда разкрачена с чаша в ръка на дивана,
и пие безжалостно, страшно, отчаяно, - като жена
която желае да бъде пияна...

Когато жената започне да пие … във тъмния ров
вън птиците падат, додето летят сред небето,
Апостолът Павел горещо се моли да има любов,
защото какво си, щом нямаш любов във сърцето…

Бих гребена взел и й сресал косите от ръж,
сълзите попил и изчистил грима й със устни,
но аз съм жестокият, тъмният, нейният, вечният мъж,
когото обича, и който ще я напусне…

Когато жената започне да пие сама,
тя пие безмълвно и кротко до смърт наранена,
съпруг й е оня жесток и безкрайно неверен Тома,
който включва системата в нейната вена...

Когато жената започне да пие сама,
нощта загрубява, Пилат си измива ръцете,
една Магдалена забива в гърдите си бели кама,
и почват да пият по кръчмите страшно мъжете...

Само някой поет в този миг ще съзре две жени във нощта
как седят на дивана и пият в безкрайна нирвана,
едната - до смърт наранена, - която е всъщност Смъртта,
и другата - жива, - която е само пияна…



 
 
2.
ВЛАДО ЛЮБЕНОВ
 

ЕСТЕТИКА НА СМЪРТТА

13 стихотворения за смъртта, подбрани от автора
 
 


ЕСЕН
 
 

Тази нощ бе небето заключено, скрито
във огромен масивен долап.
Беше само земята - ръждиво корито
и духът ми - уплашен и сляп.

И в ужасната есен на живота ми кратък
без да видя, да чуя, да знам,
аз преминах за миг - като вятър - оттатък,
и се върнах - на капки - оттам…
 
 

ЕТЮД С ВАЗА
 

И аз като черната ваза
ще се пръсна някой ден.
От любов или омраза -
хвърлете цветя върху мен.

И с широката лопата
изхвърлете ме в сметта.
Колко прости са нещата
за живота и смъртта...
 


СУТРЕШЕН СНЯГ
 
 

Той роди се във осем,
във девет се влюби.
Във десет почти остаря.
Край велико прозрение мина на косъм -
в единайсет.
В дванайсет умря.

Във един го зариха,
в два светът го забрави,
в три друг купи ненужния гроб.
Точно в четири гладните псета се сбиха
за три кокала
в мръсен вързоп.

В пет се спусна мъглата,
в шест светът се задави,
в седем всичко съвсем опустя.
А от осем до осем сняг валя над земята
и затрупа със бяло
смъртта…
 
 


СБОГУВАНЕ
 
 

Ти отново си на път.
Изпищява влака.
Ти като мишле след смърт
се разтапяш в мрака.

А на малкия перон
аз стоя и плача
като тъжен стар пирон
и ръждясвам в здрача.
 
 
 


НЯКОЙ ДЕН

  На Г.Г.

Някой ден ний ще станем безсмъртни
и ще идем на Млечния път.
А селцето със къщите смътни
ще загуби и смисъл и плът.
Ще потънат тополите вечни
като сламки във черната нощ,
и долът с шумовете далечни
ще се слее с космичната мощ...

Някой ден с теб ще станем безсмъртни,
ще се срещнем на Млечния път.
Ще протегна аз пръсти безплътни
да докосна пак твоята гръд.
И разтваряйки звездната риза
ще ти шепна беззвучни слова,
както месец във облака влиза,
тъй ще вляза във теб след това...

Ще се слеят душите ни нежни,
както Млечният път се е слял,
както сливат се тъмните бездни
във всемирна и дива печал,
и селцето със къщите смътни,
и тополите дето трептят...
Непременно ще бъдем безсмъртни.
Само ти ме обичай до смърт...
 
 


* * *
 

Чисти духове, - ний се носим нагоре,
в необятния нощен простор,
а отдолу земята се бори
да ни върне във своя затвор,
да ни хвърли във ниските храсти,
да ни смачка под своята власт,
и духът ни разбила на части
във пръстта да ликува над нас...

Чисти духове, - ний сме шепот и пара,
капки дъжд върху стихнала жар.
Все по-нежно нощта се разтваря
и прибира ни в космоса стар,
все по-малка върти се земята,
все по-дребен е плътския свят...
И навярно е в туй свободата, -
да не връщаш духът си назад...
 
 


ПОСЛЕДНА ДОЗА
 
 

Животът дари ме с красиви жени, -
неизмислени, цветни… обаче,
все чакам онази, в последните дни,
която над мен ще заплаче…

Ще приема последната доза морфин,
да забравя за болното тяло,
и тогава, през залеза розово-син,
тя ще дойде, облечена в бяло.

Ще погледне дали е системата в ред,
ще разроши ми с пръсти косата,
и ще каже: “Аз знам, ти си онзи поет,
толкоз нежно възпял Красотата…”

Ще повярвам на тази надвесена гръд,
и на пръстите, нежност събрали,
и ще знам, че готов съм да мина отвъд,
ако някой така ме пожали…

“Кажете, какво да напрая за Вас…” -
ще прошепне, преди да заплаче.
“Съблечи се, за миг да те видя в анфас!” -
ще прошепна, изгубен във здрача…

…И тъй копче, след копче, след копче в нощта,
ще разкрива тя своето тяло…
И тъй вкопчил се, вкопчил се в миг красота,
ще остана в живота изцяло!

И ще светят пак в синьо вън двете брези,
като в приказна нежна поема,
и преглътнал най-сладките женски сълзи,
ще изключа аз свойта система…
 
 
 


ЕТЮДИ В ЧЕРНО
 
 

1.
 
 

Изпълзява смъртта върху черния нос
от студената плът на морето.
Потреперва градът като рибена кост
надълбоко забита в небцето.

И закапва дъждът като истинска кръв
от самата уста на небето.
И затяга нощта здраво мократа връв
върху синия врат на градчето...
 

2.
 
 

Мъхната нощ пак спуска свойто жило
и упоява с ужас тих навред.
Спокойното море превръща във лепило
и в гларус хилав - градския поет...

И остър писък сред нощта заглъхва,
залепва сякаш в мъртвото море...
А ехото пищи, повтаря се, не млъква!
и няма сила, дето ще го спре!
 

3.
 
 

Пак мокра, скъсана и мръсна
картина тъжна е нощта.
Сега мигът е да прекръснеш
живота си без суета.

И щом почука по стъклата -
като другар - дъждът отвън,
скатай в калъфа очилата
и се предай на вечен сън...
 
 


НОЩ
 
 

Смрачава се над залива. Угасват светлините.
Приготвила чувалите, Смъртта бере звездите.
Стопяват се комините. Размиват се скалите.
И мъртва месечината, изчезва под водите.

И вече грозно тъмно е, безмълвен е тунела.
Дори смъэртта сред драките е някъде поела.
Невидими каналите се вливат във морето,
и мръсна нощ над залива увисва от небето...

И плъзват пак по къщите, хлъзгави и смръщени,
като болни гущери, стари угризения,
и рушат се храмове, и се пукат пръстени,
и души се пръскат в няма неврастения.

И вече безнадеждно е. Пропукват висините.
Ужасен Спасителя захлупва си очите.
Къщите със хрясък пречупват си телата.
Мъртвите изплуват. И кляка тишината.

И пак смъртта е в залива и светят и очите.
Запретнала ръкавите събира мъртъвците.
И вързала им камъни огромни на гърдите,
изпраща ги без бавене отново в дълбините.

И тръгва си от залива. Разпада се пейзажа.
И Нищото разлива се като вълна по плажа.
Бог нахлузил примката, увисва от небето,
и вечна нощ безмислена плисва във морето...
 
 


ГАВРИ СЪС СМЪРТТА
 

1.
 

Смъртта е проститутката, която
отново ще изчукам тази нощ.
Жестоко, грубо, с мръсна мощ,
додето зъбите й не затракат,

додето не премине дълъг спазъм
по улиците, над града, в нощта...
Додето не разпадне се смъртта
във умопомрачителен оргазъм...
 

2.

Езикът на смъртта - последни сладки тръпки...
Разтресен съм до дъно - гърч след гърч.
Как нежно хапят малките й зъбки!
Как в мен грухти животът като пръч!...

В устата на смъртта - с безмилостна наслада -
изпразвам мощно своя вечен дух!
Езикът на смъртта - обложен, бял, и сух -
облизва се... и ме преглъща в ада!...
 

3.
 

Смъртта ме дебнеше във мрака,
но аз издебнах я отзад.
О, как болезнено изкряка,
когато в нейната клоака
проникнах горд, жесток и млад!

Сега съм стар, страхлив, перверсен,
и гавря се със този свят.
Животът е безинтересен.
И ще ме видите обесен,
изчукан от смъртта отзад!
 
 


УТАЯВАНЕ
 
 

Не към живота се приближавам...
И съм понякога изумен,
че толкова малко пред мен остава,
колкото малко има зад мен...

Често си мисля, че в мен има нещо,
което не би трябвало да умре.
Например това, че изглеждам смешно
или че не умея да се обличам добре.

Колко е хубаво, че мога да плача,
когато съм много, много щастлив,
и че не мога да сметна онази задача, -
защо всъщност съм още жив.

Смъртта на близък или далечен
е нещо, което не съм преживял.
И то е нещото, което ме прави
все още вечен, все още цял.

И като всеки малък и беден -
стискам опашката на любовта.
Като последна надежда, последна
преди близкия край на света.

И тъй животът ми преминава.
И съм понякога ужасен,
че толкова малко пред мен остава,
колкото малко има зад мен...
 
 


В ПЕЩЕРАТА
 
 

Свити под едно одеало
като в пещера от пух
бяха - мойто болно тяло
и безсмъртния ми дух.

То - превито в болка дива,
той - безстрашно примирен,
чувстваха, че си отива
общият им земен ден.

Беше спряло всяко време
в тази странна пещера.
Виждах някакви тотеми
в ужасяваща игра.

После не усещах нищо,
нито болка, нито дух.
Беше меко, топло, чисто,
като в агнешки кожух.

През  пролуките от вълна,
през косматите стени
се процеждаха безмълвни
нови странни светлини.

Някой нежно проговори
и погали ме отвън.
И тогава ми се стори,
че било е всичко сън,

И когато светлината
се яви със полъх тих,
аз изплаках в тишината
и отново се родих…
 
 


МАЧКАТОРЪТ
 
 

Имах остра муцуна, цяла в розово-бяло,
имах клюн и хобот, даже истинска паст,
и таланта да смачквам всяко женско начало,
всяка нежност и жалост, красота или страст…

Тя ме гледаше смело, тя дори се опълчи,
мълчаливо и диво в своя крехък анфас,
но надвесен над нея със енергии вълчи,
аз я мачках и давех и пречупвах я аз.

Овъргаляна, черна, унижена и дива,
тя избликваше ален фонтан след фонтан, -
аз я тъпчех жестоко като върла коприва,
и я стягах в болезнен железен капан…

Повалена и слаба, тя намираше сили
да отхвърля, да спира моя напор жесток,
но настъпил я здраво с дълги остри кокили,
аз пробивах гръдта й с тъмен ужас дълбок.

Тя пищеше, хриптеше и се мяташе страшно,
и утихваше бавно и отпадаше в мрак,
и трептеше по гръб в пепелището прашно,
и конвулсии огъваха нейния крак.

И красива и мъртва, със отворена човка,
тя замръзна в прахта със телце на кравай,
а заровил муцуна във душата й рохка,
всичко алено-топло аз излочих до край…

Аз се хранех така. Колко хиляди акра
силни женски души съм превил не разбрах,
да изсмуквам им сока, скрит във жълтата чакра,
в кехлибарния поглед, във златистия смях…

Аз живея така. Туй е моята карма,
и наслада и ужас, и катарзис и крах,
аз съм тъмна енергия и мечта светозарна,
аз съм всичко, което да погълна успях.

Имам остра муцуна, цяла в розово-бяло,
имам клюн и хобот, даже истинска паст,
и таланта да смачквам всяко женско начало,
всяка нежност и жалост, красота или страст.

Все така незаситен във природата бродя,
още вия и търся и проправям си път,
за да смачкам докрай всяка женски пагода,
всеки храм, всяка страст, всеки дъх, всяка гръд!…
 
 


ЕТЮД ПО ПЪТЯ
 
 

Заспиваще до мен в нощта, една жена от мен ранена,
подобно купчинка листа върху земята вкочанена.

Познавах своя път назад на изоставени руини,
но светеха с отчаян глад очите и безсмъртно сини.

Смирил жестокият си нрав, наведох се да я погаля,
но върху белия чаршаф прокапа мрак и се разкаля.

Седях до нея мълчалив и чувах се как дишам тежко,
и носеше се в мрака сив духът на нещо нечовешко,

на кален сняг, на пустота, на плач разкаян на хиена,
и на ранена красота под свитата от студ вселена...



 

3.

ВЛАДО ЛЮБЕНОВ

АУТОПСИЯ  НА  "АЗА"

13 стихотворения за автора, подбрани от него
 
 
 


АЗ, НЕСПОСОБНИЯТ
 
 

Аз от всички все още бездомен останах
и пред всички - направо бедняк,
и не станах поет, ала все пак страдах,
и не станах затуй и маниак.

Не, аз наистина съм съвсем неспособен,
и такъв съм откак съм роден,
неспособен да бъда поне малко особен,
та дори и нехаен бохем.

И дори и когато изкарам си хляба -
неспособен хляб само да ям,
неспособен любов на жена си да давам,
неспособен да бъда и сам.

Да, аз съм човек съвсем неспособен,
и навярно затуй нещастлив,
и навярно затуй и ужасно подробен,
и на всичко отгоре плешив.

Не, аз наистина съв съвсем комплексиран,
и съм стопроцентово сив.
Само дето още не съм кастриран,
и само дето още съм жив!
 
 


ТЯЛО
 
 

Аз съм ужасно по женски устроен,
макар че всъщност роден съм мъж.
Денем за нежност безкрайно мърморя,
нощем наплаквам се изведнъж.

И сутрин се чувствам съвсем без сили,
и по съм прозрачен от светлина.
Оставям да види сълзите попили
единствено моята мъжка жена.

От всичко в жените най-много презирам,
когато ме гледат със строги очи.
С мъжете изобщо не пия бира,
защото бирата ми горчи.

И понеже се чувствам все в нещо виновен,
ала в какво и до днес не знам,
най-ми е лесно да бъда покорен,
и най-безболезнено - да съм сам.

И се оставям на светлината,
и тя ме разцепва без болка надлъж.
В едната половина се скрива жената,
а в другата - грозното тяло на мъж...
 
 


ДО ТИБЕТ
 
 

Аз пак постъпвам отвратително, -
не съм човек, не съм поет!
За мен е просто наложително
да се разходя до Тибет.

И след дълбоко медитиране
да трансформирам злото в мен.
И запасил се със разбиране,
да се завърна съвършен.
 
 


ЧЕРТА
 
 

Аз не мога да чакам, човешки да чакам,
да чакам без болка, без нерви, без вик,
не мога във нощите без да съм плакал
под секундите остри като камшик.

През деня се усещам ронлив и потиснат,
и няма ужасното чувство край,
и вечер се чувствам по-мек от огризка,
и сутрин събуждам се свит на кравай.

И макар че съм сит, и макар и обичан -
вътре съм целия развалина,
и духът ми е пак в инвалидна количка
побутван от мойта спокойна жена.

И какво че се сбъдва, което очаквам,
щом съм от чакане така повреден,
щом денем със болка изтрайвам до мрака,
а в мрака - със ужас - поредния ден!

Какво още чакам сега, не зная.
Но с тази убийствена моя черта
вече не смея и да мечтая,
че ще изчакам разумно смъртта...
 
 


ЗЛОКОБНО
 
 

Всяка вечер залоствам вратата
с атавистичен и тъмен страх.
Проверявам добре под кревата
и във стария кухненски шкаф.

И със нож във ръка проверявам
даже празния черен таван.
Само себе си не проверявам.
А би трябвало точно там...
 
 
 


АЗ
 
 

Аз на всяка цена трябва да бъда обичан,
дори и когато съм станал друг.
Дори и когато на мъж не приличам,
дори и когато приличам на луд.

И на всяка цена трябва да бъда погален нежно,
или поне нежно докоснат с пръст.
Дори и когато безследно изчезна,
дори и когато стана на пръст.

Аз трябва да бъда докрай съжаляван,
било от жена, от мъж, от дете.
Трябва да бъда взет и поставен
в леглото по-нежно и от перце.

И непременно накрая да бъда похвален,
да бъда наречен за нещо "добър".
Не трябва да бъда за миг оставян,
за да не мисля само за смърт.

О, аз съм един много слаб, един много алчен,
един много суетен и много красив,
един много синкав и много прозрачен
скъпоценен камък фалшив...
 
 


ИЛЮЗИЯ
 

Парченца много по земята...
Все парченца от мен.
Събирам си ги с мечтата
да ги слепя някой ден.

Да си направя онуй човече,
което някога бях.
И да не се чупи вече.
И да не става на прах.
 
 


ОПОРА
 
 

Все така живея без капчица самочувствие.
Появи ли се - го изцеждам от мен.
Да живееш без самочувствие е ужасно изкуство,
със което съм аз надарен.

Да оставаш във всичко невзрачен,
да се тъпчеш с оловна тъга,
уязвим, уязвен и прозрачен
като някаква плоска шега,

все беззвучен, опразнен, потиснат,
все отпуснат, мизерен и стар, -
като хляб във водичка накиснат,
като грозно увиснал хастар....

За какво е всичко това нещо?
Ей, спомни си живота и любовта,
ти, бедно, гузно, страхливо посмешище! -
Без самочувствие е само  смъртта...

Аз така си говоря. Аз така си говора.
Но въврви си животът ми непроменен.
И ако аз имам все пак в нещо опора, -
това е нищото, което е в мен!
 
 
 


ХАРМОНИЧНО

                        Не особено чист и не съвсем подреден
                        е домът ми, във който добрувам.
                        Но съм страшно щастлив да лежа по корем
                        и над някой куплет да ликувам.

                        Да не чувам как мрънка жена ми край мен
                        в безпорядъка тъй хармоничен,
                        и вмирисан на пот като стар сутиен
                        да остана все тъй поетичен!...

 


БЕЗДЕЛНИК
 
 

Мечтая за нежна тъга на безделник
и скука в домашен уют,
където от понеделник до понеделник
спокойно да бъда луд.

Да изляза привечер на моя балкон
и да бъда със думите сам,
и закачил духът си на някой пирон,
да не мога да скоча оттам.

На мене самия да бъда любовник,
на мене самия - палач.
Да се ухажвам от сутрин до късен следобед,
и самоизмъчвам по здрач.

И легнал на дъното на моя креват,
насаме със самата смърт,
от стар философ да се чувствам по-млад,
и от блудница малка - по дърт.

Но накрая разбрал, че съм само затворник,
да блъскам да бъда чут!
И избягал от къщи през някой вторник -
да всявам в душите ви смут!
 


ПРОБОЖДАНЕ
 
 

Някаква странна тревожност
дълбоко прониква във мен:
Възможност подир възможност
напускат ме всеки ден.

И ето, останах си просто
самичък поет във нощта...
А можех да бъда още
хиляди други неща..
 


МОЯТА МОЛИТВА
 

Не ща много – искам само
добри помисли в душата.
И присъствието нямо
покрай мен на красотата.

Да изрежа сам да мога
ноктите си на краката.
Да се поклоня на Бога –
от небето – до земята.
 


ПРИНЦЪТ
 
 

Аз отново се чувствам един романтичен,
малко тъжен бохем сред софийската нощ,
все така анонимен, все така без момиче,
все така като бедният уличен кош!

Като сълзи се ронят от очите ми стихове,
като птици в главата ми рими звучат!
И е тихо край мене, божествено тихо!
и луната е с бяла и щръкнала гръд!

И ту плача безумно, ту се лудо кикотя
на глупави мисли във малкия час, -
аз не зная дали съм дете на живота,
ала сигурно нещо велико съм аз!

Как широка, свободна е тъмната улица,
по която вървя като принц всяка нощ,
и когато след време духът ми разплуе се,
как ще страдам тогава за този разкош!

Ще остана, нали, аз до смърт романтичен,
ученик и бохем на софийската нощ! -
Все така анонимен, все така без момиче,
все така като бедният уличен кош!…
 
 
 



4.

ВЛАДО ЛЮБЕНОВ

ГРАДСКИ ПЕЙЗАЖИ

16 скици и акварела, нарисувани от автора
 
 

КВАРТАЛЪТ
 
 

От изкопи с влажна и черна уста
се зъби ръждясал метал.
Небето е люспеста сива пета
над този забутан квартал.

Край жилищни блокове с мръсни стени -
къщурки от синя печал.
И две дългокоси и грозни жени
подскачат из рядката кал.
 
 

ПАЛТАТА
 
 

На тъмната жица прозрачна прострени,
под скъпото слънце на есента,
три черни палта висят закачени
във въздуха сякаш, а не на телта.

Спира внезапно пред тях минувачът.
Изкукуригва внезапно петел.
Вятърът духва, и те подскачат -
без глави, без крака на тънката тел.

И пред старата бледолилава
къщица, бавно изсъхващи на телта,
три черни палта с шест черни ръкава
махват за сбогом на есента...
 
 

ЦИГАНСКО ЦАРСТВО
 
 

1. Лято
 
 

От нов гуляй тупти, ехти махлата
и с луда страст съседите зове.
И къщите дошли на веселбата
са всичките в крещящи цветове.

Мирише на ракия, пот и скара.
Пищят кючеци в смуглото дере.
И циганче изяло два шамара
на пътя като яре се дере...
 
 

ДЪЖД
 
 

Пороен дъжд. Шурти градчето.
И малкия площад просветва там -
една захвърлена капачка от буркан
във локвата дъждовна под небето.

С вода е пълен уличния кош.
И светят като риби магазините
със пъстрите одежди на витрините
в аквариума на есенната нощ...
 
 

НОЩНИ ЕТЮДИ
 

1.
 
 

Във тази тъмна, кална нощ -
тъга - където и да стъпиш.
И ако имаш дух и мощ -
един-два стиха да закърпиш.

И като скелет бял и сух
се мята проснатата риза...
Дори да имаш мощ и дух -
тъгата вече ги изгриза...
 

2.
 
 

Като шия на бял лешояд
е изпъкнал баира в небето.
А под него пак мишо на цвят
конвулсивно потръпва морето.

Лешоядът премигва с очи
и притваря студени клепачи.
И морето заляно от здрача
ужасено и тънко цвърчи...
 
 

ТЪЖНО
 
 

Две-три улични лампи горят
и фасадите с мършави скули са...
Колко тъжно е в малкия град
зиме вечер по главната улица.

Магазините тъмни, потискащи.
Тишината - тунелна на цвят.
И напред да вървиш е безмислено,
и ужасно - да търгнеш назад!
 
 

СМЪРТ
 
 

Пак със лоша усмивка се зъби градчето
и мърда със бърни червената нощ,
и пляска ужасно с опашка морето,
и сенки разплъзват по тъмната площ.

И черно-червено се стича небето
и капе на капки по белия хълм,
и звънтят боклукчийските кофи в градчето
сякаш бабичка плаши смъртта със налъм.

Но ще дойде смъртта, та дори и в морето
ужасен да свреш в безнадеждната нощ,
и дори да изплува духът ти, градчето
ще се срути върху ти с угнетяваща мощ!...
 
 

ПРОЛЕТ В БАЛЧИК
 
 

Грачат, подскачат и плачат в мъглата
гларуси, къщички и махали.
Капчици ситни разтапят платната
на отънелите бели скали.

И лек и невидим се носи градеца
в най-нежната пролет от своя живот.
И скъсал с морето най-после конеца,
слива се с млечния небосвод...
 
 

ВЕЧЕР В СТАРИННИЯ ГРАД
 
 

Самотна катедрала вдига тост.
Със звън разстлания покой поръбва.
И къщите - огромни черни кучета на пост -
захапват залеза със острите си зъби.

И после тишина. Неясен страх.
Неясен страх душата ми затваря.
И аз мечтая пак за кротката тъга
на старите квартали във България.
 
 

СПИРКИ В МЪГЛАТА
 
 

Тази нощ падна страшна мъгла,
замириса на сяра, на ад,
и смъртта пак със смътни крила
прелетя над огромния град.

И на спирката с покрив разбит
като черна бесилка в мъгла,
аз увиснах, - самотен, превит,
върху чакащи мъртви тела…
 
 

НОЩНА СМЯНА
 
 

В трамвая от покрайнините
във нула четири видях,
как циганите-травестити
се хилят с груб и страшен смях,

как в бяло бледото момиче
със състарените черти
сред празните седалки тича,
опитвайки да полети,

как страшно спи с уста беззъба
мъжът работил цяла нощ,
и как пораства като гъба
в съня му членът като нож,

невидим ватманът на поста,
завъртва ръчката докрай,
и кучетата изпод моста
дерат се с незатихващ лай,

и ужасен и ужасяващ
трамваят спира изведнъж,
и неразбиращ и незнаещ
се стряска зиналият мъж,

момичето с крилете литва
сред нежен хероинов прах,
а циганите-травестити
се хилят с груб и страшен смях…
 
 

СРЕДНОЩЕН ТРОПОТ
 
 

В нощта по черните павета
жената чаткаше самотно,
сама на себе си карета,
самата -  впрегнато животно.

Край токчетата й - копита
и черни колела огромни,
подтичваше огромна свита
от грозни кучета бездомни.

Жената чаткаше самотно
със все по-бръз отчаян тропот…
И тъй - красиво и страхотно
препускаше назад животът.

Мъглата като черна каша
измокряше й раменете,
а вълк изправен - кочияша -
жестоко хапеше конете,

дъждовен ситен прах във сиво
замазваше в нощта следите
и виеха жестоко диво
по пътя стъпкани мечтите…
 
 

НОЩЕН ПЕЙЗАЖ
 
 

Почти сред полето, съвсем под небето,
в най-крайния грозен квартал,
двама нощни пазачи си търкат лицето
със сняг като с мръсен парцал

край някакво гробище мрачно и черно
над някакъв склад с железа
зимна мъгла се стеле ефимерно
като вълна от бяла коза

и врещят фоерверки със коледен блясък
откъм блока напукан и сив
като мръсна кутия наклонен опасно,
като бомба, натъпкана с взрив

като в някаква смешна и страшна гротеска
тича в преспите гола жена
а червени и бледи в несекваща треска
те мълчат като черни петна

върху сивия, нощния фон на живота
две овчарки се хвърлят със лай
като два озверели отхвърлени скота
и разкъсват пейзажа докрай

и затворени в склада по-страшен от гето,
в най-кошмарния краен квартал,
двама нощни пазачи си търкат лицето
със парчета замръзнала кал…
 
 
 


ВЕЧЕРНЯ
 

Калугер с було черно и жилаво тяло,
бие за вечерня старото клепало.

Сенки на монаси тичат в двора шумен,
вее бели власи старият игумен.

След смирени стъпки в черковата стара –
тишина и тръпки, чакащи клисаря.

Духва от баира лек ветрец внезапно,
светва манастира есенно и златно,

с весел звън забива куличката строга,
и денят се слива с вечерта и Бога...
 
 

ОСОБЕНО НАСТРОЕНИЕ
 
 

Блестят кубетата, и щъркелът на кръста
ми сочи с клюн - сред белия равнец
копаят гроб за светия отец
двамина селяни, съблечени до кръста.

И дъх на мъжка пот и прясна пръст усещам...
А те дълбаят във земята и сумтят,
и голите им гърбове лъщят
като кубетата на църквата отсреща...
 
 
 
 
 
 



 

© Владо Любенов, автор
Всички права запазени!
 
 
 

Б