ВЛАДО  ЛЮБЕНОВ


 

                  МЪЖЪТ И МРАКЪТ
 
                                2005

 
  пиеса в стихове

  в три действия

 
 
   © Владо Любенов, автор, 2005г.
       Всички права запазени!
 

          *

 действащи лица:
 
 МЪЖ
 ЖЕНА
 
 
 място на действието: парка, нощем
 днешно време
 
 

Първо действие
 

Нощ. Парк в синьо-зелено.
Странна луна. Красиво дърво,
Той се разхожда и вижда видения в женски образи.
Той мечтае. Той очаква среща.
Той чете от своите стихове.
На сцената струи жълта светлина.
 
   МЪЖ

Една жена във жълто цяла, вървеше недалеч пред мен,
и светкаше като махало полата и от жълт сатен.

Разтапяше се тъмнината на есенния скучен мрак,
щом стъпеше красив и златен високия и строен крак.

Вървях подире и замаян от лъскавите обеци,
които скачаха, звънтяха, и пееха като щурци.

И изостанал като мравка, се лутах като в сън дълбок,
изгубил безвъзвратно в мрака звукът на жълтия и ток.

Но бе ми светло на душата, и бе ми пътя озарен,
с надеждата, че в тъмнината една жена върви пред мен...

Постепенно видението изчезва.
Той става все по-неспокоен и възбуден.
Падат мрачни тонове - светлини и музика на сцената.

Монолог на този фон...

  МЪЖ

Една жена в лилаво цяла лежеше в блата на нощта,
и босият и крак трептеше с агонията на смъртта.

Тя знаеше какво я чака, тя знаеше, но каза “Да!”,
и като кладенче във мрака потръпна нейната гърда.

Надвесен, за да я убия, от красота опиянен,
аз ръфах бялата и шия, за да премине тя във мен.

Покапаха върху листата червени капки светлина,
но не засища красотата, щом има форма на жена!

Аз виех като вълк във мрака, и удрях като гръм в степта,
но никой капка не изплака по рухналата ми мечта!

И върнал се над свойта жертва, аз изревах обезумял,
че давам свойта страшна клетва, да пия красота без жал!

  МЪЖ

Ето пак - жена в здрача...
/бързо/
Но аз съм се заклел, че да докосна няма
дори със пръст жената от мечти люляна,
обвита с възхищение като със нежен пух,
като дете отгледана от моят блуден дух,
във нощите самотни единствена утеха,
обличана във стихове като във скъпа дреха...

  ЖЕНА

Има ли някой там!?

  МЪЖ

О, пак е моето въображение!
Всъщност прилича съвсем на жива.
Гърдите и се повдигат, значи диша...

  ЖЕНА

Здравей!...

  МЪЖ

Ти си красива... А за какво, все пак,
дошла си тази вечер във този тъмен парк?
Изпитваш може би опасната наслада,
че смела си и значи - все още много млада!?

  ЖЕНА

Твоя ли е тази стихосбирка тънка?

  МЪЖ

Тази? Я? О, да, с едно лице отвънка...

  ЖЕНА

Открих стихът ти странен на кой е посветен...

  МЪЖ

И затова дошла си, за да се срещнеш с мен?...

  ЖЕНА

Да, да поговорим...

  МЪЖ

Във този късен час?

  ЖЕНА

Аз зная, че това е времето във което ти си тук...

  МЪЖ

Не тъй... Когато те попитах: “Във този късен час?”
Ти трябваше да кажеш: “Така си мислех аз...
Разбрах за теб, че сам, през всяка тъмна вечер,
разхождаш се из парка от странности увлечен...

  ЖЕНА

Аз знам, че в този парк, ти чест си обитател,
но всъщност си безвреден, наивен обожател,
макар, че на шега се правиш на клошар...

  МЪЖ

Аз имам свое име и то е Луд Клошар!

  ЖЕНА

Аз пък съм Мария...

  МЪЖ

Усещам, че познато
е твоето излъчване... В отминалото лято
не идваше ли ти следобед в този парк,
на ноктите си имаше особен... черен лак,
да, спомням си сандалите ти с тънички каишки,
че сякаш покрай мен разхождаха се мишки,
стоше до дървото и гледаше ме странно,
и после в маранята разтваряше се бавно,
говореше ми нещо, но беше през деня,
ала за мене той се слива със съня,
денят за мен е нощ, нощта за мен е ден,
и после ти престана да спираш покрай мен...

  ЖЕНА

Аз идвах, ала ти от мене се боеше...

  МЪЖ

Едва ли е било възможно чак това...

  ЖЕНА

Но беше!...
Навярно за това, че аз от теб не скрих,
че ще ставам... доктор... и май те разгневих.

  МЪЖ

А, ти ли си, която ме смяташе за... болен...

  ЖЕНА

Тогава аз не минах по пътя обиколен,
но вече втора вечер край тебе обикалям
наистина желая със теб да разговарям,
дали за твойта книжка, дали за тази вечер,
не зная, но си мисля - не сме така далече...,
признавам си, че гледах тогаз на тебе аз,
като клиничен случай в един учебен час,
една добра възможност, някакъв човек
отнесен безвъзвратно в отминал някой век,
и който, разгадала, да излекувам с чест
и пак да го възвърна в съвремения...

  МЪЖ

Стрес...

  ЖЕНА

Свят...

  МЪЖ

Не, стрес!
/отдалечава се/

  ЖЕНА

Виждам мойта сянка за тебе е обида,
и щом не ме желаеш - добре, ще си отида...

  МЪЖ

Във този свят на мрака, в мигът от светлина,
е по-добре две сенки, отколкото една...

  ЖЕНА

Навярно си изпитал и тежко преживял
ти нещо тъй ужасно, което буди жал...

  МЪЖ

Да, загуба, която е скрита под кората
на моят жалък мозък...

  ЖЕНА

Обвит е той в мъглата
на стихове и думи от стари векове...

  МЪЖ

Аз мога да говоря нормално в стихове,
иначе... в  проза... нещо... обърквам се
и не знам... за какво говорех всъщност?...

  ЖЕНА

За това, че нещо си загубил...

  МЪЖ

Какво съм загубил?

  ЖЕНА

Навярно Красотата?

  МЪЖ

Дали ще е това? По сложни са нещата!

  ЖЕНА

Родителите? Живи ли са, или си сирак?

  МЪЖ

Ту нощ е, ту е ден... Но виждам ги все пак...
Усещам ги как идват до парка в полумрака,
оставят ми храна, и да я взема чакат,
спокойни, че съм сит, отиват си и те,
с надежда, че детето им-поет, ще порасте...

  ЖЕНА

Това не е игра, те страдат може би...

  МЪЖ

Ти нищо не разбираш от чуждите съдби!...
Дошла си в този час на вечерна прохлада
за твойта суета да дириш пак награда,
от женско любопитство, амбиции и инат
ти искаш да проникнеш във моя таен свят,
разпитваш ме сега “професионално”, вещо...

  ЖЕНА

Да, искам го това, защото криеш нещо...
И може би наистина във теб е тъмнина
и имаш нужда ти от чужда светлина!...

  МЪЖ

Тогава остави ме да те следя от мрака! -
Бъди сама жена, разхождай се из парка,
по камъните остри да чувам твоят ток,
по тях да се промъквам безшумно като смок,
под старите дървета като под тъмна стряха
прикрий се и почувствай как в теб пълзи уплаха,
усещаш ли сега, как хладно е и дъжд
започва да ръми, че в парка има мъж,
побъркан, ненормален, със примка във ръката,
о, не е примка туй, а може би мечтата,
която той от малък изплита всяка нощ,
и ето в тази нощ почувствал свойта мощ,
тъй както не очакваш, връз теб ще я надене,
по твойте рамене от сенките зелени,
и ти във ужас син така ще изпищиш...
/писък/
че всичко, ама всичко ти пак ще развалиш!...

  ЖЕНА
/поема въздух дълбоко/

Не беше страшно... Да го направим пак.

  МЪЖ

Недей да ме докосваш!

  ЖЕНА

Чуй!...

  МЪЖ

Не си за моят мрак!...

  ЖЕНА

За него аз не бях подготвена все още...

  МЪЖ

Виж, малката луна, как нежна всяка нощ е...

  ЖЕНА

Да лесно е да бъдеш отдалеч добра...

  МЪЖ

Как точно пък това тъй бързо го разбра...

  ЖЕНА

Жена ли е била към теб несправедлива...

  МЪЖ

Да, всяка, щом от мен реши да си отива...

  ЖЕНА

Не можеш ти да бъдеш на чувствата конвой!...

  МЪЖ

И точно затова далеч от мене стой!...

  ЖЕНА
/след кратка пауза/

Във простите неща ти влагаш много чувство...

  МЪЖ

А в сложните - нима не е най-скучно, пусто!...
Уж сложно е устроен съвремениня свят,
със действия и връзки безкрайно е богат,
с невидими лъчи, енергии и сигнали,
с въздушни коридори, с небесни магистрали,
със свързани в колони шестцифрени числа,
със мрежи от стремежи, тела и колела...
със смайващи неща, с открития безкрайни,
със връзки невъзможни, били до скоро тайни,
растящи, умножени на кръст и на квадрат,
в един безкрайно сложен, обвързан с мене свят...,
а няма нищо в него, нищичко, с което
щастлив да се почувствам навънка, под небето,
и фактът много страшен, от който аз съм смазан -
запасът вътре в мен почти е вече празен! -
Останало е само едно едничко чувство -
тъгата, че съм скъсал с Природа и Изкуство...
С какво е интересен наситения ден,
щом точно тези връзки отдавна няма в мен!...

  ЖЕНА
/след пауза/

Е, щом денят е сив, каква ще е нощта?
Очакваш ти от нея най-хубави неща.

  МЪЖ

Точно така! Красива е нощта...
Минават всяка вечер тук жени във здрача,
аз мога да ги гледам и от възторг да плача...

  ЖЕНА

Но всичко отминава и после идва ден...
/говорят през един всеки на себе си/

  МЪЖ

Главата ме боли и тъй съм уморен...

  ЖЕНА

Стомахът ти е свит, навярно чувства глад...

  МЪЖ

О, как се чувствам стар, измъчен и брадат...

  ЖЕНА

На парка отстрани, на старата алея...

  МЪЖ

Аз вадя свойта книжка, и пак чета от нея,
ту стихове на глас, ту стихове на ум...

  ЖЕНА

Далече от света и уличния шум...

  МЪЖ

Щастлив, прозрачен, лек - като дъждовна капка...

  ЖЕНА

Дори не забелязваш как падат в твойта шапка...

  МЪЖ

оченце в буца пръст, сълза върху листо...

  ЖЕНА

стотинки - пет, по десет, по петдесет, по сто...

  МЪЖ

единен с любовта, с небето, със земята...

  ЖЕНА

и с толкоз лекота изкарваш си храната...

  МЪЖ

и тази Красота, която все не стига...

  ЖЕНА

за мляко и за хляб или дори за книга...

  МЪЖ

че трябва Красота да търсим и в Смъртта...

  ЖЕНА

и ето, че отново е паднала нощта...

  МЪЖ
/разтърква си слепоочието/

Къде съм?

  ЖЕНА

У дома... Под звездното небе...

  МЪЖ

А, ти ли си... добре, че пак при мен дойде...
Понякога сънувам, че аз съм станал просяк,
и ту пари ми дават, ту храна ми носят...

  ЖЕНА

Сънят си може би ти сам ще промениш,
ако със мене всичко решиш да споделиш...

  МЪЖ

Споделям ти: щастлив съм, дори такъв нещастник!
Но туй е лично мой един безкраен празник!
Ти няма как това да разбереш - дори...

  ЖЕНА

Дори?...

  МЪЖ

...със мене да останеш във парка до зори!

  ЖЕНА

Да кажем, че разбирам, аз четох стиховете...

  МЪЖ

И сигурно намираш, че авторът...

  ЖЕНА

Поет е!...

  МЪЖ

Не!

  ЖЕНА

Но има нещо странно...

  МЪЖ

Налудно!

  ЖЕНА

Нереално...

  МЪЖ

Болно...

  ЖЕНА

Болезнено...

  МЪЖ

Болезнено...О, да! Усещаш го, нали?
Като човек по който са кацнали пчели, -
в ръце с отхапан плод, по тях сокът се стича,
по голите ръце, и страстно ги привлича,
дали ще го ужилят, той тръпне и мълчи
с усещане болезнено във своите очи...

  ЖЕНА

Няма да го ужилят, освен ако го е... страх.

  МЪЖ

Ах!
Той има избор, да! - дали да ги остави
да пият от нектара, запретвайки ръкави,
и гледайки с наслада как жадно пият те,
и той от тях да смуче живот и цветове...
Да, има избор той - дали да ги размаже
преди да си помислят да го ужилят даже,
във паника и страх, със ужас, с чувство гадно,
да къса им главите, да мачка безпощадно,
една подир една, по две-три наведнъж,
уплашено дете, изпаднал в лудост мъж,
усещайки в мига, че всичко е убило -
как една умирайки, забива в него жило...

  ЖЕНА
И ужасът тогаз ще бъде непосилен!

  МЪЖ

О, да ще го убие, дори да е невинен...

  ЖЕНА

Но той не е невинен, щом убива пръв.

  МЪЖ

Но той се защитава от някой друг такъв...

  ЖЕНА

Светът за теб е кошер...

  МЪЖ

Светът за мен е плод.

  ЖЕНА

Но всичко е обвързано все пак в един живот.
Не можеш да живееш покрит със плътна маска,
тъй губиш ти представа за вярната окраска,
макар да е прозрачна, не виждаш ясно ти
лъчът на цветовете и фините черти,
забулена с воал за теб е красотата, -
и ти не различаваш по нея петънцата,
приличат те понякога на истински оси
и мислиш - щом си с маска - това ще те спаси...

  МЪЖ

Предлагаш да оголя аз нежната си кожа,
на разни ципокрили след туй да я предложа?
О, не!

  ЖЕНА
/взема му ръката/

Недей ме гледа тъй, очите затвори,
недей да се вълнуваш, дори да мислиш спри...
Усещаш ли по вената как кацват мойте пръсти?

  МЪЖ

Прилича на... гъдилкане от нечии мигли гъсти...

  ЖЕНА

Но ти си представи, че всъщност са пчели...

  МЪЖ
/с паника/

Усещам всеки миг как там ще заболи!

  ЖЕНА

Добре, добре... Отлитат те, спокойно, няма вече...

  МЪЖ

Наблизо ли кръжат или летят далече?...

  ЖЕНА

Те търсят цвят и плод, за тях са те живот...

  МЪЖ

И в парка точно мен харесват за приплод!

  ЖЕНА

Че лошо ли е туй, те могат да избират...

  МЪЖ

За цветовете - не, но тях не ги и жилят...

  ЖЕНА

Защото те въобще и не изпитват страх...

  МЪЖ
/отваря очите/

Понеже те не са ужилвани от тях!

  ЖЕНА

А теб понеже много са те жилили, нали,
привиждат ти се даже и в нощта пчели...

  МЪЖ

Една от тях...

  ЖЕНА

Какво?

  МЪЖ

Една от тях...

  ЖЕНА

Е?

  МЪЖ

Убих...

  ЖЕНА

Коя!...

  МЪЖ

Приличаш ми на нея...

  ЖЕНА

Онази на корицата?

  МЪЖ

О, пак ще полудея!

  ЖЕНА

Не се вълнувай...

  МЪЖ

Аз... бих искал да ти кажа...

  ЖЕНА

Тогава разкажи ми...

  МЪЖ

Тъй тебе ще накажа.

  ЖЕНА

Самите се наказваме най-тежко, може би...

  МЪЖ

Когато се оплитаме във чуждите съдби...

  ЖЕНА

Дори да е така, аз искам тази роля!

  МЪЖ

На оназ жена?

  ЖЕНА

Най-искрено те моля.

  МЪЖ

Тогава представи си, че влюбена си в мен,
тъй както тя била е, макар дори за ден...

  ЖЕНА

Жена съм и в това добре ще се старая,
но искам аз за нея всичко да узная...

  МЪЖ

Забравил съм обаче как точно тя умря...

  ЖЕНА

Тя казваше се?...

  МЪЖ

Яна... И беше ти сестра...

  ЖЕНА
/свива рамене/

  МЪЖ

Тя беше! Тоест ти! Харесвах я отдавна...
Вървеше със походка изправена и бавна,
със рамене назад, нарочно може би,
загатвайки вълната на нейните гърди...
Видя ме, че я гледам. О, как я гледах аз!
И после проговори съвсем със твоя глас...

  ЖЕНА

Ти пак вървиш след мен!

  МЪЖ

Ами, не си познала!

  ЖЕНА

И не за първи път.

  МЪЖ

Това ми е квартала!

Днес съм подир теб, а утре ще те срещна.
/препречва и пътя/

  ЖЕНА

Защото си нахалник! Дръпни се, ще те плесна!

  МЪЖ

Защото ме харесваш! Хайде, харесни ме!
Хресни ме де!

  ЖЕНА
/хрясва му един шамар... Бори се/

Пусни ме!

  МЪЖ
/целува я/

Тогава я целунах. Целунах я тогаз...

  ЖЕНА

Разбрах!

  МЪЖ

Отвърна ми и тя... И тънка, чиста страст
от гърлото ми сухо се спусна нанадолу и...
влезе във дроба ми, във всички алвеоли,
когато дъх поемах изсвирваше едвам
гласът и много нежен, и тъничък и сам,
бях болен аз, ужасно и хубаво ми беше,
понякога дори, щом кашлях, в мен кървеше,
но точно в този миг, усещайки смъртта,
почувствах как във мен отдръпва се плътта,
и леко и щастливо въздига се душата,
започва да танцува, върти се из ребрата,
по жалкия ми скелет подскача и крещи,
забравила смъртта и всички суети
родени на земята... и само Красотата
изплуваше, изплуваше, изплуваше в мъглата...
усещах и ръката, най-нежната ръка
на моето чело поставена така,
че камъните всички тя би разтопила,
толкова обичаща и тъй безкрайно мила,
че исках аз да бъда от камък по студен,
а нейната ръка завинаги на мен...

  ЖЕНА

За мене любовта не болест е, не болка!
Една чудесна рикша, божествена двуколка,
с която моят бог, красив и силен мъж,
препуска като кон в нощта нашир и длъж,
с енергия, със страст, с увереност, с надежда,
към сферите небесни на пътя ме извежда,
и моята душа сега е цяла в слух,
и той не е човек, а чист небесен дух,
в безкрайна звездна нощ летим, и ни се струва,
че музика на сферите сърцето ни дочува,
онези чисти звуци на нашите мечти,
които преди нас достигат висоти,
които всяка сфера отделно отразява
със свой си таен звук и ето зазвучава
във космоса единен акорд неизразим,
и чуваме го само, когато ний летим...

  МЪЖ

Да, чуваме го само, когато сме в небето,
но не с душата наша, а само със сърцето,
единствено е то, което е от плът,
и знае що е вечност и знае що е смърт...
и музика, и слово, надежда и изкуство,
побиращо безкрая в едно едничко чувство,
единствено способно само да се роди,
и после да изчезне и то сред прах звезди...

  ЖЕНА

Красиво е така, да бъдем с тебе двама,
във тази топла нощ и никой друг да няма,
но ти ме прегърни, усещам те сега
излъчващ радост ти, не старата тъга,
как нежно е сега за мен да си опора,
и с тебе като равен да мога да говоря,
но стига за това... сега ме целуни...
студено става вече, със мене ти тръгни,
до вкъщи изпрати ме, и аз ще те изпратя...

  МЪЖ
/целува я за втори път, но не тръгва/

Оставам аз във парка, мен тук ми е кревата...
/ляга на пейката/

  МЪЖ

Той мъничко е твърд, но с мен го сподели,
ако желаеш туй все пак... или...

  ЖЕНА

Или?...

  МЪЖ

или...

  ЖЕНА

Или да спрем играта и аз да си отида...
И утре през деня ще дойда да те видя...

  МЪЖ

Отивай си, но няма със теб да тръгна аз...
но повече и ти не ще да си оназ,
която ти се иска да бъдеш може би...

  ЖЕНА

Да кажем, че сега почти ме убеди...

  МЪЖ

Освен това си ти добра във тази роля...

  ЖЕНА

Нима?

  МЪЖ

И тъй ми е приятно със тебе да говоря...
Представих си за миг, че ти си точно тя,
че тя сега е ти, и други там неща,
помислих си за миг, че тя не е умряла,
но глупости това са, ето и го шала,
иначе би тя дошла да си го вземе
а няма я, умря, и мина толкоз време,
но ти си като нея, дори си по-красива
дори не си отиваш и толкова си ... жива...

  ЖЕНА

Ти искаш да остана със тебе тази нощ...
 
  МЪЖ

Ще бъде туй за мен недостижим разкош.

  ЖЕНА

Но обещай ми ти, ще бъдеш ти към мене
докрай какъвто с нея си бил ти преди време,
дори жесток...

  МЪЖ

Жесток!

  ЖЕНА

И нежен...

  МЪЖ

Съшо, да...

  ЖЕНА

Каквато и да бъде тяхната съдба...

  МЪЖ

А аз какво тогава ще имам във замяна?

  ЖЕНА

Завинаги във парка със тебе ще остана!

  МЪЖ

Спечели и... загуби. Това е! Обещах!

  ЖЕНА
/настрани/

Защо ли чак сега почувствах в мене страх...
Затъмнение, музика, преход...

  МЪЖ

Ела!... /повежда я.../
 

 Второ действие
 

Нощ. Парка. Люлка на дървото.
Уютно направен кът за нощувка.
Красиво дърво /акация/.Той я води за ръка
 през тъмнина, цветове и сенки
и я извежда до неговата обител...

  МЪЖ

Освен кракът на мрака и леката зора,
тук никой не е стъпвал, откакто тя умря...
Тук мястото е скрито и само аз го зная

  ЖЕНА

Прилича на мечтаната във детството ми стая.
Мога ли да легна?  /ляга на люлката и се залюлява/

  МЪЖ

   Прекрасно е, нали?
Дъждът не стига долу, когато завали...
Това е място странно, от хора защитено,
от думи и предмети, и вечно е зелено.
Това е място висше, то ражда вдъхновение
от твоето присъствие, от мойто преклонение,
недей да го разваляш, тук вечно остани,
човек все тъй прекарва живота сред стени,
навярно затова, - да стигне до прозрение
че трябва да живее със въображение...

  ЖЕНА

Тогва си въобрази...
/изтяга се в люлката.../
Хей, какво въобрази си?...

  МЪЖ
/Ляга на земята и се завива с едно в пепитени шарки одеало/

  ЖЕНА

Къде ли пък сега той в здрача синкав скри се?

  МЪЖ

Във полусънна дрямка, стопила всичко черно,
мечтата ни унася ни във времето вечерно,
най-хубавото време, във оня миг, когато
се стеле кремав мрака и навън е лято...

  ЖЕНА

В зелено-сини сенки под бялата акация,
отпускам се щастливо във дълга медитация,
на пръстите краката отпускам най-напред,
изтръсквам колена и глезени по ред,
бедрата, всички гънки отпускам на корема,
додето всяко напрежение от свойта плът отнема,
щом стигна до гърдите, изпускам дъх, сърцето
забавя своя ритъм, поемам дъх и ето
завъртам всички чакри, редят се цветовете
зелено, сино, жълто, червено, виолетово,
заспало е лицето ми в една спокойна маска
и чакам просветление като последна ласка...
За сметка на душата накрай плътта умира...
Хей, и при теб нали душата медитира?...

  МЪЖ

При мене по закон, по мъжка конституция
всяка медитация превръща се в полюция...

  ЖЕНА
/изправя се/

Господи! Наистина живееш в палатка от мечти...

  МЪЖ
/изпод палатката с юргана/

Да видиш мойта медитация готова ли си ти?

  ЖЕНА

Да кажем... /става/

  МЪЖ

Скрий се в здрача!

  ЖЕНА

Готова съм. Какво... Да викам или плача...

  МЪЖ

Донеси ми стихосбирката... то на страница е седма...

ЖЕНА
/Разхожда се, търсейки я... Трака с токчетата наоколо.../

Дали ще ме накара при него там... да легна?...

  МЪЖ
/започва да казва своето стихотворение...

Разливаше се кремав мрака като във нежен сън,
когато с токчета изтрака една жена навън...

Покрит с юргана си пепитен, почувствах нечий крак
да влиза в моя любопитен, красив и цветен мрак...

/Тя се колебае, но се вмъква под одеалото/
Усещах ток по слабините от острия и ток

и лазеха като термити по мене капки пот...
Не смеех даже да помръдна да не погубя сам

фантазията безрасъдна на този нежен храм,
звукът от капещите стъпки на скрита в здрач жена

в нощта на кремавите кръпки от лунните петна...
/Пауза. Жената се измъква и издърпва завивката./

  ЖЕНА

Разкошно...

   МЪЖ

Насищащо! Въобще ни ми омръзва.

  ЖЕНА

Мечтата е в ръцете ти...

  МЪЖ

         И все ми се изплъзва...

Но аз съм ненаситен...Усещаш ли това?...

  ЖЕНА

За нея разкажи ми... Тя тука ли живя?...

  МЪЖ

Отворена бе цяла за мойте сетива!
Дали тя тук живя?...
          Не, аз живеех в нея, -
да бъда плод в утроба единствено умея,
от пулса на сърцето и, от пъпната и връв,
от женското начало да се нахраня пръв,
като зародиш малък, бе който тя не може,
от мене да се радва, от мен да се тревожи,
ат мене да заплаче, от мене да роди
и мене пак да храни от топлите гърди!...

  ЖЕНА

Това е някак тежко  - за тебе да живее...

  МЪЖ

Нали, ако обичаш - това умора не е...

  ЖЕНА

О, лудостта единствено умора не търпи!
Виж, прецъфтяват даже уханните липи...

  МЪЖ

И после идва смърт. В природата я няма
страстта на любовта - витаеща измама
е че таз липа обича - не!
Някой да е виждал влюбени коне?
Художникът, поетът, жената ги измислят,
защото те са влюбени и толкоз много искат
да бъде като тях природата и тя...
В природата я няма реална любовта,
единствено, единствено, единствено се мята
живее и умира реално Красотата!...
Конете са красиви, красива е липата,
дори когато мрази, красива е жената!
Нима не виждаш ясно жестокия закон -
природата обича само по нагон!

  ЖЕНА

Да промениш закона - това ти е мечтата...

  МЪЖ

О, не, та аз съм само част от Красотата,
и ако ти си в мен, и ти си тази част,
когато ти увехнеш, ще бъда вятър аз,
когато станеш шума, утъпкана и стара,
ще бъда ситен дъжд, ще бъдем нежна пара,
когато аз съм клон, откършен, повален,
не си ли малка птица, прелитнала над мен,
една красива сянка, листо, което трепва...

  ЖЕНА

Не съм... Аз съм жена, която се изчерпва.
За тази проста истина дали си ти готов?...

  МЪЖ

Не!
      Изчерпват се пари и здраве, и любов...
Да, дори любов , - но не и красотата!
Дори и след смъртта красиви са нещата...

  ЖЕНА

Не са!...

  МЪЖ
/подема все по-бързо отново/

...Когато ти си шума, утъпкана и стара,
ще бъда ситен дъжд, ще бъдем тънка пара,
когато аз съм ствол, откършен, повален,
ще бъдеш нежна птица, прелитнала над мен,
една красива сянка, листо, което трепва,
трева, която нежно във мрака ми прошепва...

  ЖЕНА

За миг поспри и чуй ме - вече огладнях...

  МЪЖ

Когато ний умрем, ще станем звездна прах..

  ЖЕНА
/на себе си/

Ах!

  МЪЖ

Откършен вишнев клон... Зелена нощна пара...

  ЖЕНА

Почакай!

  МЪЖ

Когато станеш шума, утъпкана и стара...

  ЖЕНА
/на себе си/

О, не!

  МЪЖ
/повтаря отново н все по-бързо/

...когато аз съм мъж, объркан, повален,
ще бъдеш нежна капка, надвесена над мен,
една последна капка в листо, която трепва...

  ЖЕНА

Ох, жадна съм до плач, устата ми залепва....

  МЪЖ

...когато ти си шума, изсъхнала и стара,
ще бъда аз искра, разпалваща пожара, /забръзва/
ще пламне всичко в мрака, докрай ще изгори,
ще бъдем ний последни две мънички искри,
издигащи се леко в нощта към небесата
на миналото - пепел! - и теглили чертата,
ще тръгнем с тебе заедно по новия ни път
с едно велико чувство, ох, като след... смърт...

  ЖЕНА

Спри!

  МЪЖ
  /бавно/

и в нас ще стане леко, свободно и въздушно...

  ЖЕНА

Искам да изляза навън, че е задушно...

  МЪЖ

Не! Не! Не! Не!

  ЖЕНА

Пусни ме да отида до храстчето поне...

  МЪЖ

Неее!...
Навън сред черна шума, горяла от пожара,
не чуваш ли как ходи със тихи стъпки Звяра,
той гладен е до смърт, той търси Красота,
той души, той души душите във нощта,
 /започва да я връзва неусетно/
върти се кръг след кръг ....
 /увива шала около нея/
   затяга свойта хватка...

  ЖЕНА
/опитва се да се освободи, но не успява/

Оставих се да бъда.... Глупачака, проста патка!...

  МЪЖ

Той бавно приближава, усеща всяка тръпка...
Отпива от жената една голяма глътка...
Защо да я убива... Какво го кара в мрак
красивата и шия да ръфа пак и пак...
/тя изпъва шията си/
Защо не го насища... Защо се връща в здрача,
и реве, и вие..., скимти... и сякаш плаче...

  МЪЖ
/чува се отдалече - през реплика - своя монолог/

Защо!...

  ЖЕНА
/говори през реплика, но своя монолог/

Зашо!...

  МЪЖ

Защо не се насищам... Причината е в нея!

  ЖЕНА

Дали ще ме удуши... /дърпа въжетата/
Ох, няма да успея!...

  МЪЖ

Очите и са сини... По миглите.. по тях...

  ЖЕНА

Спокойствие, спокойствие... Какъв е този страх!...

  МЪЖ

...сълза ли виждам там, или се лъжа в здрача...

  ЖЕНА

Не вижда нищо той. Но ето - спрях да плача, -

  МЪЖ

Сълзите ме насищат... Странно... Но защо!...

  ЖЕНА

...сълзата малко сол е и малко Н2О.

  МЪЖ

В каква нищожна капка е скрита красотата!...

  ЖЕНА

Изглежда, че сълзите лекуват му душата...
Плачи! Плачи, жена!... Защо сега не мога!

  МЪЖ

Защо тя спря ... Плачи! Плачи, плачи, за бога!...

  ЖЕНА

Пусни ме и ще плача! Пусни ме и ще плача!

  МЪЖ

Ще се стопиш веднага подобно захар в здрача
от своите сълзи и ще изчезнеш, знам...

  ЖЕНА

Не! Не!...

  МЪЖ

Умира Красотата... И пак ще бъда сам...

  ЖЕНА

Няма да си сам, нали във теб е Мракът!

  МЪЖ

Ще бъдеш ти жената, която не заплака
от всичките жени във моя странен свят...

  ЖЕНА

О, техните сълзи и твоя вечен глад!...

  МЪЖ

О, твоите, обвити в скъпернически хлад!

  ЖЕНА
/мълчи/

   МЪЖ

Тогава говори ми - със думи заплачи!
Устата ти по-сухи са от твоите очи!

  ЖЕНА
/мълчи/

  МЪЖ

Очите ми те виждат, но искат и да чуват,
очите разболяват, но думите лекуват....

/пауза/

Но, хайде, говори ми, говори, за бога!
Две думички поне кажи сега!...

  ЖЕНА

Не мога!

  МЪЖ

Думите какво са - капчици вода,
капчици сълзи... капки кръв!...

  ЖЕНА
/Уплашено/

Да! Да!

  МЪЖ

Да! Да си говоря сам, изглежда полза няма,
истинската красота е мъртва!... или няма?!...

  ЖЕНА
За красота говориш, ала по нрав си мрак,
началото ти тъмно ме ужасява чак!...

  МЪЖ

В началото... бе Красотата. Тя бе зачатък.
И нямаше ги на земята Мъжът и Мракът...

  ЖЕНА

Не е във мен вината...

  МЪЖ

Но появи се Тя...

  ЖЕНА

Коя?

  МЪЖ

 Жената...

  ЖЕНА

   Жената?...

  МЪЖ

Тя искаше да бъде дори над Красотата,
да млъкват всички птици пред нея във гората,
пред нея да утихва най-шумния пазар,
да става бубулечка пред нея всеки звяр,
поета да пререже пред нея свойта вена,
смъртта да се оттегли пред нея победена,
звездите да бледнеят, да се черви зората,
че иска тя да властва дори над Красотата,
но не! Но не! Но не! Неблагодарна твар!
/тя се опитва да възрази/
    Мълчи!
Ти знаеш ли какво е, щом мъж се огорчи!...

  ЖЕНА

Разбира се, че знам... /показва, че е вързана/  Боли!...

  МЪЖ

Тогава идва Мракът...,
дълбоко в мен, мъжа, щастливо спал на лакът.
Но идва час, когато жестоко огорчен
безмълвно виквам аз, и го събуждам в мен... /пауза/
Сълзите са трохи, които Мракът, брата,
лакомо кълве в очите на жената...
И все не му достига, и все краде и проси...

  ЖЕНА

Ох, не ме настъпвай, краката са ми боси!...

  МЪЖ

...Лакомо кълве очите на жената...
 
  ЖЕНА

Ох, не приближавай, настъпваш ми краката...

  МЪЖ

Когато дойде мракът всичко избледнява,
жената си отива, мъжът се разорява...
Напускат го в нощта, една подир една,
лилавата пътека, синята луна,
зелените дървета, пепитения дъжд,
кремавата вечер... тогава изведнъж
той скъсва свойте стихове и в нея като в кошче
ги хвърля и накрая изважда джобно ножче
и срязва със замах с една последна мощ...
въжетата, с които ги свързва тази нощ...
/развързва я и я пуска/
Когато дойде мракът, всичко избледнява,
жената си отива, мъжът се приближава
към дъното... към дъното... към дъното...
на безистена... /пауза/

  МЪЖ

 Сега съм вече прошляк...
/отдалечава се, сяда и слага шапката да проси/

  ЖЕНА
/внезапно/

И аз съм наранена!...

/Мъжът започва да рецитира стихотворението си
Жената стои неподвижна като манекен встрани./

  МЪЖ

На дъното на безистена, в кафяво черна дреха
лежеше просякът във мене, останал без утеха.

Бе страшно мястото, където, спят сгънати на лакът,
отхвърлени от битието, в ношта мъжът и мракът...

Навън по светлите витрини жени в красиви сцени
обличаха в червено-синьо душите си ранени.

Да можеше поне едната да влезе в безистена
и ми покаже красотата от мене наранена,

бих плакъл с цялата набожност, възможна на земята
за пропиляната възможност да имам красотата...

/ляга, пада мракът.../

  ЖЕНА
  /на себе си/

О, виждам го, че страда, но не разбирам пак...
защо е тази болка и тази страст за мрак,
защо ме наранява със ярост нечовешка,
с какво го разгневих, къде допуснах грешка,
доскоро беше влюбен, сега е огорчен,
какво от мен поиска, което няма в мен...,
и ей го пак се върна във своя свят на просяк,
и ту пари му дават и ту храна му носят...
нима съм неспособна да му спася мечтата,
нима е невъзможно да има красотата!...
/взема от скъсаните стихове, чете на глас/
“...покапаха върху листата червени капки светлина,
но не засища Красотата, щом има форма на жена...”

  МЪЖ
 /звучи неговия глас/

“Да си говоря сам, изглежда полза няма,
истинската Красота е мъртва!... или няма!... “

  ЖЕНА

Сега разбирам ясно...

  МЪЖ
/приближава без да я вижда/

Не мога да съм сам... когато сам съм - плача...
Тъй като само може да плаче сам палача.
В главата ми са всички от мене наранени
образи и сенки на жени... студени...
Ето ги очите - на купчини сини,
а до тях в кашони - гърдите мандарини,
гладки, синтетични, просто съвършени
глави, ръце, крака, калъпи манекени,
дрешки и обувчици, мазила, парфюми,
всичко подредено от нечий сбъркан ум е...
Всичко е илюзия, всичко е реклама,
няма я жената, няма, няма, няма!...
И какво е нужно днеска на поета -
да сглоби жената просто от... парчета,
и когато иска - куклата да счупи,
и когато иска - друга да си купи...
Може би затуй е другиму вината,
може би към туй ни тласка Красотата, -
тъй руши детето, за да я открива,
може би палачът и затуй убива.
/отдалечава се/

  ЖЕНА

Сега разбирам ясно, той иска да убива
жената, тя му дава илюзия фалшива,
че има красотата, която всъщност няма,
че той не го приема е неговата драма,
затуй и я... ранява...,  единствено в смъртта
не е жена жената, а само красота...
/пауза/
Но… какво ще стане, ако на мъртва се престоря...
О, туй ще го разтърси, ще бъде без опора,
ще бъде пак с вина, убил жена, която
обича, но и няма да има красотата,
която толкоз иска... ще види отстрана
и своята мечта и своята вина,
и двете всъщност мъртви, и двете тъй красиви,
ох, само да ми стигнат до края мойте сили,
в илюзия жестока докрай ще го потопя,
и тъй ще го погълне на чувствата потопа,
че ясно ще усети под ударите груби,
как има всичко в миг и всичко в миг как губи...
И в този миг когато, жестоко потопен,
изплува най-подир - ще бъде вече ден,
ден, розов и безпаметен..., макар и в старо тяло
с изчистено съзнание ще бъде той изцяло,
събудил се напълно от своя сън дълбок...
/О, струва си тогаз мигът да е жесток!/
тогава ще го върна в света нормален пак,
далеч от този парк, далеч от своя мрак!...
Това, ако успея със него да направя
ще бъда аз жената, която го спасява!...
/пауза/
 
ЖЕНА

Ей! Но аз съм тук. Останах, ето!...
Ако боиш се, пак вържи ме със въжето...

  МЪЖ
/мълчи/

  ЖЕНА

От тебе имам нужда, чуй, от тебе имам нужда!

  МЪЖ

Бе толкоз близка тя, а пък сега - тъй чужда!

  ЖЕНА

Къде си? Навлязох в твоята гора!

  МЪЖ

Натам е блато!...

  ЖЕНА

А аз ти нося...

  МЪЖ

Какво?...

  ЖЕНА

Защо тя тук умря...

  МЪЖ

Недей по токчета! Събуй се боса!..

  ЖЕНА

Помощ!...

  МЪЖ

Блатото! Опипвай пътя си! Внимавай!

  ЖЕНА

Потъвам!... О, не, не ме оставяй!...

  МЪЖ

Къде си?!...  /тя мълчи нарочно ...
 На силно затъмнената сцена се пжоявава там,
където е жената, малка светлинка, напр.клечка кибрит,
която угасва постепенно за минута. /

  МЪЖ

По пътя глъхнещ в тъмнина, безмълвно чух да вика
една изгубена жена сред крехката тръстика.

Понесла своя скъп товар на нежното си рамо,
едва ли знаеше, че звяр в нощта откликва само...

Красива като светлина угасваща във мрака,
тя бе единствено жена ръка, която чака...

Настръхна тинестата нощ с кора зелени врани,
дали във мен ще има мощ жената да се хване!

Но на скалите мълчалив, аз гледах под звездите,
как пясъкът зеленосив обгръща и прасците,

поглъща сините гърди, красивата и шия,
скалите, едрите звезди, нощта... и мен самия!...

  ЖЕНА
/С облекчение тихо/

Ох!... Най-сетне!...

  МЪЖ

Какво във мен убива Красотата.?!...

  ЖЕНА

Не знам...

  МЪЖ

Вината... ти събуждаш в мен... вината!...

  ЖЕНА

Не знам...

  МЪЖ

О, твоя скъп товар... Вината!...

  ЖЕНА

Не знам...
/на себе си/
Пропуква се стената!

  МЪЖ

Спомних си защо...защо тя тук умря...
Затъмнение, преход.

  ЖЕНА
Нещо тъмно иде, чуваш ли това?!...
/чува се усилващ се вой на кучета.., мрачна музика./

Трето действие

Декор като при второ действие,
но до колибата сега има забит кол с череп на куче,
встрани отново се е появило красивото дърво,
чува се воя на идващите кучета...

  МЪЖ

 Ужасна вечер... Тъмна, болна,
 и вой безумно озверен
 на черни кучета бездомни,
 които тичат срещу мен...

 О, те си мислят, че са нещо
 и зъбят ми се във анфас!
 Но няма нищо по-зловещо,
 когато озверен съм аз!...

  ЖЕНА

Това какво ли е?...

  МЪЖ

Не знаеш ли?

  ЖЕНА

Това са страховете ти! Те идат зли срещу ти!

  МЪЖ

О, не! О, не!...Знам този дъх... Във близките минути
ще видиш как се впиват те, как пият мойта кръв,
как бавно побеснявам, как ставам не такъв
какъвто съм, когато във мен е красотата...
/крещи!/
Това са злите кучета, слугите на Вината!...
/нормално/
Вината беше в нея, родена бе с вина,
но аз дори не знаех... любов и светлина
аз виждах само в нея... в теб... в жената... Бях
от нея по-невинен, по-девствен, чист и плах...
не знаех за вината, бе чужда тя изцяло
на мъжката ми същност, под мойто одеало
нахлуваха фантазии, жени така красиви,
че аз по красотата изчерпвах всички сили,
и от полюции нежни докрая изцеден
сънувах я с коса, надвесена над мен,
под мойто одеало във синкав цвят пепитен
ликът и беше светъл, а мракът в мен - заситен...
Но с втората целувка заразата премина,
усетих вкус на кръв и в гърлото ми мина
някакво гъргорене ужасно в тишината...
Това са злите кучета, слугите на Вината!...
...Сънувах я надвесена, но не във кремав здрач,
и не с коса-къдрици, а с коса - бръснач,
и вместо любовта - смърта ми ме целуна...
Вината вече дърпа най-нежната ми струна...
Не мога да живея невинно с красота, -
все чувствам се виновен за нещо във нощта!

  ЖЕНА

Не е порок да имаш чувство за вина...

  МЪЖ

О, кой го казва! Стига, със сигурност го знам -
дойде ли жената се срутва всеки храм!
Наказвайки я нея, наказвам красотата,
и после злите кучета, слугите на вината
нахлуват в мен...

  ЖЕНА

Тогава... навярно е порок
да имаш Красотата единствено за Бог!

  МЪЖ

Порок ли казваш...Ха! Случайно не сгреши,
порокът е това, което ни руши!...
Животът е емоция тъй дребна и досадна,
а моята душа за силна страст е гладна,
готова е да мине тя границата всяка,
за да си набави пак храна...

  ЖЕНА
   ... от Мрака!...

  МЪЖ

Той единствен в нас е, който щедро дава
истинска наслада...

  ЖЕНА

   ...но който наранява!...

  МЪЖ

Изправени сме днес в ужасна ситуация,
животът е една безкрайна имитация
на мисли, на емоции, на любов, на смърт,
никой не е виждал истинският път!
Всичко имитация е, даже няма сцена,
където да излезе реално Мелпомена!
Ето, Красотата, копирана безкрайно,
и тя загубва нещо, истинско и трайно.
На работа, в дома, на улицата трезва -
там случва ни се всичко и всичко там изчезва.
Мечтите ни приличат на някоя реклама.
Игрите ни, онези, старите - ги няма.
Любовта откриваме в последната си бройка,
зачеваме изкуствено и раждаме в упойка,
преди да сме опитали, изгубваме надежда,
преди да сме живяли, умираме, изглежда...
Животът не е сън, животът не е сцена,
а пошла имитация от този век родена!...
/пауза/
Само Мракът в нас е чист и без мутация!...

  ЖЕНА

Знаеш ли, словата ти - и те са имитация!...

  МЪЖ

Истинското чувство бих сложил на кантар...

  ЖЕНА

Отблъсква всеки то, подобно стар клошар...

  МЪЖ

Отблъсква те и теб, и плаши очевидно.
Ала това за мен дори не е обидно,
и ти ако останеш отхвърлена, сама,
и ти ще имаш тежка ужасна миризма!...

  ЖЕНА

На лудостта облечен във черната си дреха,
хвърли я, и ще имаш от друите утеха!

  МЪЖ

Държиш се сякаш аз наистина съм луд...

  ЖЕНА

Ела и поплачи си на нежния ми скут!

  МЪЖ

Подклаждаш нещо в мен и зная аз какво...

  ЖЕНА

Нищо не подклаждам, да не си дърво...

  МЪЖ

Плетеш си с мен игричка някаква изглежда...

  ЖЕНА

Нищо не заплитам, да не си от прежда...

  МЪЖ

Нищо не подклаждаш, нищо не плетеш,
ала в твойте думи свети синкав скреж,
Уж красив е той, но нещо не изчезва
и не се топи, а тъничко ме резва...
И питам се сега, какво намерих в тебе,
аз плаках много дълго като нещастно бебе,
но ти бе лоша майка, не чу ти този плач,
сега се подиграваш на слабия палач,
не стегна свойта примка на гордата ти шия,
а казваше гласът му, - “Хайде, удуши я!...,
Във сълзите и искаше да видиш красотата,
но вместо тях, завинаги тя впръска в теб Вината...”
/пауза/
Защо е целият спектакъл, къде е смисълът тогава,
щом ако от жена си плакал и теб вината разрушава!...

  ЖЕНА

Това е мойта сила, да я събуждам в друг...

  МЪЖ

Мълчи! От теб не искам насетне нито звук!...

  ЖЕНА

Щом капна капка в тебе, балонът казва “Пук!”,
Самата ти Мечта отива си оттук...
/понечва да си тръгне, той я сграбчва/

  ЖЕНА

Нима ще изнасилиш Красотата?...

  МЪЖ

Лягай!

/събаря я пред заслона/

  ЖЕНА

Ти всъщност изнасилваш в теб Вината...

  МЪЖ
/пуска я. Тя влиза в колибата и залоства вратата.../

  МЪЖ

/монологът му от началото на пиесата/
Но аз се бях заклел, че да докосна няма
дори със пръст жената от мечти люляна,
обвита с възхищение като със нежен пух,
като дете отгледана от моя болен дух,
във нощите самотни единствена утеха,
обличана във стихове като във скъпа дреха...
/минава в проза/
Но рано или късно всеки нещо в себе си
насилва и разкъсва, и завинаги загубва.
Но здрав и ненаситен е Хименът лепкав на Вината,
как ме предизвиква само всеки път и всеки път
ме изкушава. Говоря му, е, хайде, разскъсай се,
пукни се, пукни дано, натискам го, той като гъба
пак отдолу се издува, стискам, блъскам, стискам,
блъскам, стискам, блъскам, стискам, блъскам...
/междувременно блъска по вратичката/
Ала корава гад е Хименът на Вината!  /пауза/
 ”О, Химене лепкав на Вината,
 веднъж поне, веднъж поне да бе заплакал
 със алени сълзи във мрака!...
 За да я имам Красотата...

  ЖЕНА

/...Вратичката внезапно се отваря и излиза жената,
облечена в чисто бяла риза /нощница, рокля/. Постепенно роклята се оцветява в жълто-червено, кехлибарено, пауза...
  Следва сцената на изнасилването на красотата:/

  ЖЕНА

В кехлибарената вечер, нищо думите не значат,
виж смолата как потече и дърветата как плачат.
Пребледняла като восък, тя застава пред Мечтата,
а коремът и е плосък и изпъкнали зърната...
Кой ще каже на мъжкаря във мига златист и меден,
че в очите кехлибарът, разтопява се последен!...
В кехлибарената вечер, нищо сълзите не значат,
виж мъзгата как потече и бедрата и как плачат!...
И задъхан и приведен, той я спъва сред листата,
и съблечена до глезен, пада в мрака Красотата...
 /Роклята и се свлича, той я спъва, внася я на
ръце вътре и се нахвърля върху нея В тъмнината се
чува ръмженето на кучетата на вината и музика
или пеещ женски глас - она който звучеше, когато
Красотата беше в апогея си, - това е сцената на акта.
Звуците заглъхват като при удушване. Тя остава
да лежи вътре покрита с някаква дреха, той излиза
в ръката с оня шал, с който най вероятно е удушил
предишната,застава с гръб пред заслона, където е тя.
Докато той говори тя се измъква извън заслон в тревата./

  МЪЖ

Захапал розовите рози, нахлул в градината и синя,
желаех аз да бъда този за нейните сълзи причина.

Студена като лунна пита и сянката на синкав пламък,
тя чакаше да се наситя и се търкулна като камък.

Но тя не знаеше, че само смъртта насища го поета
или разплаканото рамо на разцъфтелите дървета!...

Да можеше да трепне в мрака и кратки думи да отрони,
бих плакал като нежен славей върху оронените клони!

Ала красива като мида, тя думичка не проговори,
тя чакаше да си отида и след това да се разтвори...

И побеснял като слонище, аз дълго мачках из лехата,
додето не остана нищо, освен петно от Красотата...

/Той удря и мачка заслона с кола с кучешката глава,
където тя спи, унищожава го, убива я. Сяда с гръб
към него и сякаш хлипа...Жената излиза от сенките
и се вмъква в разрушения заслон, преструвайки се
на умряла...Мъжът постепенно разчиства и разкрива
нейното тяло./

  МЪЖ

Красиво във смъртта е младото и тяло,
съвсем олекотено и вече чисто бяло,
и няма я, завинаги напусна го Вината,
изчистена е в нея... и в мене... Красотата...

/вдига я и я пренася в храстите, завива я,
пауза...Става, взема в ръцете кучешкия череп/

  МЪЖ

Все идва миг, когато разчистваш всички сметки,
разкъсваш всички връзки, разбиваш всички клетки,
и цялата агресия, натрупана в нощта,
превръщаш във енергия, рушаща красота...
Защо съм тъй устроен, нима съм ненормален,
или от нечий разум Мъжът е тъй направен, -
до смърт да наранява мечтата си най-висша,
додето тя най-сетне във него спре да диша...
 /пауза/
И стане пак мъжът какъвто трябва тук,
обикновен младеж, щастлив баща, съпруг...     /пауза/

  МЪЖ
/държи се за главата, гледа кучешкия череп/

 Навярно бил съм куче, преди да бъда мъж,
 но зло или покорно, нима личи от нещо...
 Че куче е това, се вижда отведнъж
 напълно безобидно, макар на вид зловещо...
/хвърля го, смее се, мотае се объркано наоколо.../

  ЖЕНА
/Протяга се/

Събуждам се щастлива, изпълнена с живот...

  МЪЖ
/вижда я, не я познава, държи се за главата/

Господи, навярно съм голям идиот!
Даже не се сещам какво пак пил съм снощи...
/гледа я/
И името и даже не си припомням още...
Какви са тези оргии, почупено е тук,
и нощница разкъсана... ужасен махмурлук...
главата ми се пръска, сърцето чак боли ме,
на всичко и отгоре говоря само в рими...
Нещо съм прещракал, не ми се тръгва чак...

  ЖЕНА

Хайде да се махаме от този мрачен парк...
/подхваща го и го повежда, вървят бавно и
залитайки обикалят сцената/

  МЪЖ

Все пак, бъди добра, но първо извини ме,
но толкоз съм замаян, че някак твойто име...

  ЖЕНА

Забравил си, добре, то не е от значение,

  МЪЖ

И снощи прекалих май... Мойто извинение...

  ЖЕНА

Спокойно.. да вървим... прощавам ти напълно...

  МЪЖ

Не помня аз какво направихме на тъмно...
Но нека да поспрем, измарям се от стръмно,
сърцето нещо тук, изглежда ме боли...

  ЖЕНА

Побързай, стана тихо и май ще завали...

  МЪЖ

О, нека завали, поне да ме разхлади,
Мозъкът пламти ми и нещо ми се гади...

  ЖЕНА

Дръж се като мъж, и всичко е нормално...

  МЪЖ

Боже мой градът, изглежда нереално...
Хиляди очи като на птици в мрака.

  ЖЕНА

Някой там сега обича те и чака...
Вгледай се напред, красиво е нали...

  МЪЖ

Не казвай тази дума, пак почва да боли...

  ЖЕНА

Животът е пред тебе...

  МЪЖ

Да се завърнем малко,
забравих нещо важно, какво - не помня...

  ЖЕНА

   Жалко!

/Той тръгва...Завалява дъжд.../

  ЖЕНА

Почакай, не ходи!
Дъждът в калта ще скрие всичките следи...
Виж, градът те чака, а паркът е зад тебе,
животът ти започва като на малко бебе,
всичко ще намериш, което си загубил,
ще се влюбиш в тази, дето си разлюбил,
даже Красотата ще намериш, знам...

  МЪЖ

Нямам много време, да се завърнем... там...

/Жената тръгва след него...дъждът се усилва...
Стигат на мястото, той стои и гледа.../

  ЖЕНА

Няма вече нищо... дъжд, тъга и кал...

  МЪЖ

Онова какво е...

  ЖЕНА

Не виждам... Просто шал...

  МЪЖ

Не е просто шал! Ту ставало е нещо,
по него има кръв...

  ЖЕНА

  Тя е от друго нещо...
 

  МЪЖ
/Сяда на земята, показва си ръката.../

Да стисна нямам сили... Отпадам всеки миг,
като угасващ пламък, като ранен войник...
Нещо не довърших в тоя свят... Макар...
макар, че можех... Макар...

  ЖЕНА

Всичко ще ти кажа... Беше той клошар...
Живееше във парка, един щастлив човек,
отнесен безвъзвратно, във ренесансов век,
измъчнаше го страшно мита по красотата,

  МЪЖ

Не мога да помръдна, изтръпват ми краката...

  ЖЕНА

понякога рушеше, измъчван от вина,
макар и ненормален, не една жена
привличаше, когато минаваше, край него,

  МЪЖ

Но той обсебен беше от страшното си “его”...

  ЖЕНА

Една остана в парка, сама сред сенки сини,
с мечта да го спаси и с него да замине,

  МЪЖ

Спаси ли го?...

  ЖЕНА

О, тя..., отдаде му изцяло
сърцето и душата си, виновното си тяло.
а той изля във тях стихията на мрака...

  МЪЖ

Спаси ли го?...

  ЖЕНА

Болеше я,
но тя... така и не заплака,
дори... дори, когато от мрака побеснял
започна да я души със... ето този шал...

  МЪЖ

Спаси ли го?!...

  ЖЕНА

О, да, спаси го... Той заплака.

  МЪЖ

Като дъжда, нали, щастливо хлипащ в мрака...

  ЖЕНА

Като дъжда... /пауза/

  ЖЕНА

След малко светлината
ще събуди парка... Да тръгваме нататък...

  МЪЖ

Градът е тъй мъглив, като рисуван с креда...
/седи/
“Какво ме чака там... Разгром или победа?...”
/стих от Димчо Дебелянов/

  ЖЕНА

Какво?

  МЪЖ

Нищо... просто си мълвя на глас...

  ЖЕНА

Там чака те живот като на всички нас..

  МЪЖ
/опитва се да застане.на колени, прегърнал дървото/

 Когато дойде ден, тя става сянка бледа,
 и виждат я очи обърнати назад,
 Но тъй като напреде всеки само гледа,
 няма да я срещне задълго в своя свят...
/Към жената/
 Няма повече стихове. Не!

  ЖЕНА

Всичко ще е наред...

  МЪЖ
/сочи града пред себе си/

Живееш там сред хората?...
  ЖЕНА

Да...

  МЪЖ

Лекуваш болни мозъци...

  ЖЕНА

Да...

  МЪЖ

И си щастлива?...

  ЖЕНА

Всичко ще е наред....

  МЪЖ

Не!

  ЖЕНА

Хайде!

  МЪЖ

Там не е моят свят...

  ЖЕНА

Хайде...

  МЪЖ

Само ми кажи... Онази с шала, дето...

  ЖЕНА

Да...

  МЪЖ
/държи се за сърцето/

Все питах се... Не помня и лицето...
 
ЖЕНА

Да...

  МЪЖ

Дали... дали и тя... за оня мъж заплака...

  ЖЕНА

Тя...

  МЪЖ

Кажи ми бързо, защото... Тя не чака!

  ЖЕНА

Какво ти е! Тъй блед! О, искаш ли вода?

  МЪЖ

Да...

  ЖЕНА

О, господи, потъва май, Вода! Отде да я намеря!

  МЪЖ

Не бой се ти...

  ЖЕНА

Не се, но като листо треперя!

  МЪЖ

...Когато аз съм мъж, объркан, повален,
ще бъдеш нежна капка, надвесена над мен,
една последна капка в листо, която трепва...

  ЖЕНА

О, не!...

  МЪЖ

О, жаден съм за плач, устата ми залепва...

  ЖЕНА
/скача и разклаща дървото, напоено от дъжд,
капките се сипят по лицето на мъжа/

  ЖЕНА

Тресе се цялото от плач      дървото с птици
и падат в синкавия здрач    сълзи черници.
Но той не знае във нощта,  той даже не усеща,
че капките примесва тя      с една сълза гореща!...

  МЪЖ

 Виждам Красота...

Тя ляга върху мъжа и вие, плаче и както и дойде...
След малко сяда и се обляга на дървото.
Следва последния и монолог:

  ЖЕНА

Когато стана шума, утъпкана и стара...
/пауза, отново/
…Когато стана шума, утъпкана и стара...
...ще бъдеш ситен дъжд, ще бъдем нежна пара...
...откършен вишнев клон... зелена нощна пара...
не мога... забравих монолога...
/Тя сякаш бавно заспива, облегната на дървото.
Звучат за финал думите на МЪЖА -
последното му стихотворение.
Но това по-скоро е нейният монолог...
Започва затъмнение на сцената... /
 
ГЛАС НА МЪЖА

Заспиваше до мен в нощта, една жена от мен ранена,
подобно купчинка листа върху земята вкочанена.

Познавах своя път назад на изоставени руини,
но светеха с отчаян глад очите и безсмъртно сини.

Смирил жестокият си нрав, наведох се да я погаля,
но върху белия чаршаф прокапа мрак и се разкаля.

Седях до нея мълчалив и чувах се как дишам тежко,
и носеше се в мрака сив духът на нещо нечовешко,

на кален сняг, на пустота, на плач разкаян на хиена,
и на ранена красота под свитата от студ вселена...

 /кратка пауза, осветление/
 
                        край