ВЛАДО ЛЮБЕНОВ
 

ДА ТИ ОТКРАДНАТ СТЪПАЛАТА
2012
 

пиеса, комедия
 

Действащи лица:

Петър
Лена, жена на Петър
Следователка
Данчо
Марко
Тартор
Ром1
Ром2
Тодор Майстора
Полицай
Баба Денка
Комшия
Група селяни / роми
 

Интродукция

В полумрак преминава,  теглена от двама и бутана от двама, една двуколка,  пълна с четири каменни стъпала. Виждат се два метални лоста. Крадците са с нахлупени шапки и вдигнати яки, подвикват си приглушено:
– Тегли бе!
– Бутай бе!
– Айде бе!
Отминават...
Вик в нощта:
– Крадлива ви мамка циганска!
 

І картина

Голяма възрожденска къща с вход и чардак. Пред входа, който е нависоко, стъпалата са изкъртени и ги няма. Само руини – парчета бетон и пръст.
На сцената е Петър.
Петър бие боксовата круша, окачена на едно дърво, стреля с празен пистолет в някаква въображаема цел, рови с пръчка руините, разхожда се и нервничи, звъни по мобилния телефон, но никой не отговаря.

Петър: Откъде се взе тая виртуозна енергия в мен, не мога да кажа. И то за някакви си камъни. Все едно ми бяха откраднали жената, проклетите цигани!
 Нямам нищо против ромите. Играл съм с тях, пари назаем съм им давал и са ми ги връщали, но виж, срещу крадливите цигани, ако ще и българи да са – имам! Много имам!
 Нашата къща на село е насред улицата. До реката. Казвам наша, защото е родова. На прадядо ми, на деда ми Гьоше, на баща ми – и сега на мен. Не съм я купил от някой погубен род. Наша е!
 И винаги е била на улицата. Другите се крият вдън дворовете  – зад изгнили плетища и обрасли имоти, зад огромни каменни стени със зли кучата и видеокамери, а нашата – на пътя!
„Абе що си я цопнал като кравешка фъшкия на улицата, бе!”, рекла една стара конкуренция на прадядо ми навремето, но и той не му останал длъжен: „Ами все да ти е в носа и в очите!”, рекъл, или нещо подобаващо. Разбираемо. Нали били двамата най-богати селяни. Ама никой не посягал на имота на другия.
А сега – цигани... Мамка им! Ще ми крадат стъпалата! Дето са на сто години, докарани с двоен волов впряг от каменоломната на „Мечи дол”.
Брусов камък. С тънък ръб. Гладки правоъгълни стени, ония от пирамидите ряпа да ядат. Седнеш на тях и ти стане драго. Наточиш си чекийката, косата... Лете ти топло отдолу. Нищо не може да ги мръдне, ни растение, ни животно, ни човек.. Мамка им циганска!
Така псуват на село, затова и аз. Никога тук не е имало роми, както сега им викат, трябва да са дошли от съседните села.
Вижте какво, драги, аз съм планинец, с мен шега не бива!
Може и да съм албанец. Още по-лошо. Навремето, през робството, турците заселили тук албанци, за да им пазят проходите. А с тях наистина шега не бива.
Бил съм богат! С какво съм богат? С четири каменни стъпала. Верно идеални, верно вечни. Верно скъпи. Но ти посягаш на рода бе! Знаеш ли, ако си в Италия, какво ще стане с тебе! Мафията ще те разчекне, ръчичките ще ти изсъхнат!
Верно, кълна като жена, ама и това ми е вродено. Баба ми била циганка, казват, намерена била... Е това не мога да понеса. От рода да те окрадат. С в о и . С в о и !!! На такива ептем не прощавам!
 Само че не мога. Как да ги откриеш, как да им отсечеш ръчичките. В кой век живеем – в двадесет и първия! Технологии, цивилизация, закони. Че съм и адвокат по професия. Адвокат. Как да ги гръмна сега!
Дошли в полунощ с лостове, б?ли, б?ли, разбили ги, натоварили ги на едно строшено катафалче и заминали. Преди това чакали, пушили, докато угаснат всички къщи. То бабичките нали си лягат с кокошките. Верно, видели ги две, ама ги било страх да се обадят да не ги изнасилят и пребият, брей, че народ! Гледали сеир като на театър... Знам ви аз, бабки-сладки, досвидяло ви се е едно обаждане по телефона за 15 стотинки на минута!
Мамка им!
Не на бабичките, те какво – шубелив народ сме, практичен...
Появява се баба Денка
Баба Денка: Че шо ше кахъриш жа четири камъка, бе, комшу?!
Ще ши отлееш ш бетон нови. Те шялото шело окрадоха, па ти!
Петър: Мамка им!
Баба Денка: Шо думаш, баби? Камък ли рече...
Петър: Прибирай се!
Обръща й гръб, набира пак телефона. Баба Денка се поврътва около руините и се прибира.
Петър: Ало, ало! Полицията ли е? Грешка ли? Каква грешка бе, каква грешка!...
Появява се Лена на чардака.
Лена: /смее се/ Абе, мъжо, не те е ли срам да се обаждаш в полицията за четири  камъка?
Петър: Какви четири камъка, ма! Душата са ми взели! Родовата памет са ми разкъртили! Не виждаш ли!...
Лена: Сипала съм...
Петър: Прибирай се!
Лена: Днес е и Разпети Петък...
Петър: Млък!
Лена благоразумно се прибира. Петър най-сетне се свързва.
Полицай: Районно управление, слушам.
Петър: Искам да декларирам кражба.
Полицай: Декларирайте...
Петър: Откраднаха ми стъпалата.
Полицай: Моля?!
Петър: Откраднаха ми стъпалата, Ви казвам!
Полицай: По-спокойно, гражданино!
Петър: Спокоен съм като камък!
Полицай: Кои стъпала ви откраднаха. Вие да не сте инвалид.
Петър: Моля?
Полицай: Протезите ли имате пред вид... изкуствените крака...
Петър: Боже Господи!
Полицай: Не споменавайте напразно името Господне, гражданино, днес сме Разпети Петък...
Петър: Абе кре... Каменните ми стъпала!
Полицай: Как така каменни...
Петър: Ей така! От чист брусов камък. Бледосин, с остър ръб... От каменоломната на Градец...
Полицай: Къде се намира каменоломната? Момент да запиша.
Петър: Не от каменоломната! От дома ми! От къщата ми!
Полицай: Извинявам се, гражданино, така кажете, днес нали знаете, всичко крадат. Слухови апарати, протези, инвалидни колички... Оня ден един мъж пък заспал отделно от ченето си – и него откраднали, и то пари струва...
Петър: Господин полицай, много Ви моля да се съсредоточим върху камъните...
Полицай: Какви камъни пък сега...
Петър: Имам предвид стъпалата.
Полицай: Каменните?
Петър: Каменните...
Полицай: И?...
Петър: И какво „И”! Трябва да дойдете на оглед! Разбили са всичко през нощта и са ги откраднали.
Полицай: Така кажете: Кражба със взлом. И къде са били скрити?...
Петър: Не са били скрити. Отпред къщата си седят от сто години насам.
Полицай: И къде точно си „седят”, значи?
Петър: Пред входа на къщата, значи. Така – седят си, мълчат си, векуват. Сега са ги откраднали.
Полицай: Разбирам... Значи няма взлом. И защо да ги крадат...
Петър: Ми аз откъде да знам... Сигурно за пари...
Полицай: Скъпи ли са?
Петър: Вижте, стъпалата са безценни, родови, произведение на изкуството... Трябва да дойдете, да направите оглед, да съберете фасовете наоколо, да вземете отпечатъци, да разпитате свидетелите...
Полицай: Има свидетели?
Петър: Две бабички са ги видели през нощта...
Полицай: Значи няма свидетели. Колко са камъните, извинете, стъпалата?
Петър: Четири.
Полицай: Само четири!
Петър: Точно четири!
Полицай: И вие ни викате за четири камъка?!
Петър: Четири каменни стъпала от чист брусов камък, направени от дядо ми преди сто години, залепени за къщата ми с хоросан, трайно прикрепени към нея, разбити по най-жесток начин преди три нощи!
Полицай: А защо чак сега се обаждате?
Петър: Защото чак сега си дойдох на село и ги видях! И не ги видях!
Полицай: Това не е спешен случай, не можем да дойдем.
Петър: Как така не можете да дойдете, ще се оплача на началника Ви!
Полицай: Уважаеми гражданино, няма на кого да се оплачете. Днес е Разпети Петък. Всички оплакват Христос. Всички са в отпуск. Само аз съм дежурен и една дежурна следователка на повикване. Ако искате да направим оглед, трябва Вие да дойдете, да подадете оплакване лично. Ако прецени за нужно, следователката ще дойде за Вашите камъни. Разбрахте ли ме добре!
Петър: Разбрах Ви. Кога трябва да дойда?
Полицай: Да не е в обедната почивка, да не е в края на работния ден, да не е събота преди Великден, а и да не е на самия Великден, нали разбирате, че само ще се разкарвате.. Схванахте ли?
Петър: Схванах Ви, тръгвам след десет минути...
Полицай: Радвам се, че се разбрахме. И не носете фасовете. Няма пари за експертизи. Пък и вчера валя... Боба сигурно ще стане тая година, пък и зелето...
Петър: Няма начин да не стане!
Полицай: Дочуване, гражданино!
Петър прекъсва ядосан.
Петър: Селянин! Боб, зеле, краставици! Какво ти разбира той от произведение на изкуството!
Лена, давай да ям, че тръгвам!
Звук от потегляща кола.
 

ІІ картина

Много тесен кабинет в Полицията. Вътре Петър и Следователката.

Следователка: Значи нека повторим, колега: 120 на 40 на 30 см. Лек нишан отстрани. Капки боя по ръба. По това ги познавате... Спомняте ли се боята какъв цвят е...
Петър: Кафява. Докато боядисвах къщата и капна...Имам и снимки на къщата със старите стъпала, донесох да приложите...
Следователка: Добре, дайте една.. Още един път: моите съболезнования, колега...
Петър: Ох!...
Следователка: То си е за „Ох”. Направо са ви развалили фасона на къщата... Сега ще излеете от бетон нови...
Петър: Никакъв бетон! Селска работа! След пет години се е напукал...
Следователка: Е, вижте, всички сме дошли от село. Какво като е бетон. Тук повечето така правят. Пък и няма нищо вечно, нали знаете...
Петър: Ще ги намеря!
Следователка: Успокойте се... От Ваша гледна точка сте напълно прав. Ако на мен ми бяха откраднали нещо, щях да ги застрелям...
Петър: А?
Следователка: Ако някой ми ги изкърти, ще го намеря, ще го накарам да ги носи на гръб, откъдето ги е взел. Баири – не баири, стръмно, високо, не ме интересува! Ще ги носи!
Петър: И после ще го застреляте?
Следователка: Като нищо!
Петър: И аз така си го представям.
Следователка: Това не ви ли успокоява... донякъде.
Петър: Донякъде.
Следователка: Имате ли оръжие, служебно...
Петър: Имам пистолет с разрешение.
Следователка: Стреляйте наужким.
Петър: Стрелям наужким.
Следователка: Това не Ви ли успокоява?
Петър: Донякъде.
Следователка: А жена имате ли?
Петър: Имам.
Следователка: Тя не Ви ли успокоява.
Петър: И тя донякъде.
Следователка: Ето – виждате ли. И работа имате добра, нали? Изкарвате пари. Благодарни клиенти...
Петър: Е, дааа...
Следователка: Ето виждате ли! Всичко това успокоява. Времето лекува. След два месеца като дойдете да прекратим делото в архива, ще сте забравили всичко. Ще сте си направили други стъпала. Не от бетон! Има толкова скъпи материали днес. Имитират естествен камък. Те сега къщите нали знаете как ги правят. Всичко е перфектна имитация. При нас, в новия блок всички стени по стълбищните площадки, които не са носещи, са от двоен гипсокартон, натъпкан с вестници. Крадците вече не разбиват вратите, ами режат с макетно ножче стената, влизат ти вътре, изнасят каквото харесат, после я наместват идеално и я замазват със слюнка. Нали знаете, стените по площадките са все мръсни и е много трудно да откриеш разликата. Ще си направите и Вие едни каменни стъпала от гипсокартон, ще има да се ядосват крадците. Хе-хе, шегувам се, де, не скачайте!
Петър: Сигурно са цигани, крадците. Роми де...
Следователка: Ние още ги наричаме цигани. „Ром” е за имитация. Сигурно, непосредствените извършители, да! Но се навъдиха сега едни новобогаташи, всички искат нещо старинно, вечно. Та сигурно там са Ви стъпалата, ама как да провериш. С тия зидове, кучета,  камери, пък и не са случайни хора, нали разбирате...
Петър: Разбирам...
Следователка: Ние имаме доносници сред ромите... Ако нещо излезе, веднага ще ги хванем...
Петър: Надявам се.
Следователка: Трябва да се надявате. Това също успокоява. И не влизайте в уговорки с тях. Опасно е.
Петър: Няма.
Следователка: Ами това е. Ще Ви се обадя след два месеца, за прекратяването.
Петър: Благодаря Ви много, че отделихте от времето си.
Следователка: Това ми е работата. Колегите са по градините, садят, поливат, или ядат кебапчета, днес нали е Разпети Петък, празник е... Ама аз съм си атеистка от малка. Пък и с тая професия, как да вярваш в Господ... / продължава да мърмори на тая тема/

Но Петър вече се е измъкнал навън.

Петър: Даа, човек трябва да приема нещастието мъжки. Какво толкова пък – ще си намеря други!... Да, ама ме гложди. Гложди, чак сърби. Нали съм си тактик по рождение. Трябва да измисля нещо. Шофирам и мисля. Клопки измислям за циганите, значи. В циганското им село. Капани. Да кажем отивам в катуна и им казвам: „Абе брато, търся да купя едни хубави брусови стъпала, по 20, е може и по 30 лева парчето.” Те веднага ме водят и ми ги показват. Точно моите! Аз ги плащам като скърцам със зъби. Колко било просто и лесно! Те ме набиват, вземат ми всичките пари и ме изхвърлят на пътя. Мамка му! Никой не ме защитава, никой не познавам! Рисковано. Мисля... И изведнъж се сещам за Данчо Циганина, дето ми маза къщата миналата година.  Хубав човек. Дребен, но хубав. Добродушен, а не злобен. Скромен, а не алчен.  Ето, обаждам му се: „Искам да те питам нещо на четири очи.” „Идвай, вика, вкъщи съм!” Гостоприемен! Къщата му – стара съборетина, но стегната. Целият му род се търкаля там. Ама и раб?ти! Синът му се бръсне, баща му стриже овцете, жена му готви, трите сополиви внучета чистят нещо, подреждат. На него ръцете – черни. Мирише на тор. Е това е то – работлив циганин, няма да те излъже. Циганин, ама по-работлив от цяло българско село! И затова външно не прилича на циганин. А мързеливите българи – приличат...

Данчо излиза на улицата.
Данчо: Ха добре си дошел!
Петър вади снимките и му ги показва.
Петър: Искам да купя ей такива, ама досущ като тези стъпала,... а?!.
 Данчо вади телефона и звъни на някого. Оня идва от съседния двор.
В лице – мутра. Мутра, ама някак добродушна.
 Данчо: Я ги виж тия, търси точно същите.
 Марко: Я! Преди няколко деня точно такива имахме, но вчера ги продадохме. Язък! Тц! Тц!
Данчо: Марко, виж ги хубаво!
 Марко: Но можем да ти доставим други, по хубави, от бял гранит!
Петър: А кой ги е купил? И не можем ли да ги откупим?...
 Данчо: Изключено! – свършена работа. Това е закон!
 Петър: Ама новите да не са крадени?
Марко: Изключено! Захвърлени са горе в планината, тревясали, мъхлясали, нямат собственик!
 Петър: Ами ако имат?
 Марко: Ако имат... /почесва се по мръсната остригана глава/ ...имаше такъв случай, но къщата им се запали... Изгоря им къщата и не са разбра какво е имало и какво е нямало по нея... И без това идваха от дъжд на вятър в тая съборетина...
Петър: Ааа... А ако ми ги откраднат от къщата...
 Марко: Не бой се, бре! /удря свойски Петър по гърба/ Щом си ги купил от нас!
 Петър: Колко? По 30 лева ли?
Марко: По 35, може и по 40, трябва да ги видим, ама помня, че бяха дълги, едри и тежки, по 150 кила единият, как се вдигат такива камъни, знаеш ли...
 Петър: Добре де, кога?
 Марко: Ще ти се обадим довечера. Ще ги докараме с магарето. И то е Марко, хе-хе! Дай си номера на телефона!
 Петър вади една визитка и му я подава.
 Петър: Данчо, благодаря ти много, твоето не се губи.
 Данчо: Няма нужда, всичко ще е наред.
. Стискат си ръцете.
 Петър се измъква по терлици и потегля, припявайки си:
Петър: Брей, какъв съм бизнесмен, няма други като мен!
 

ІІІ Картина

 Петър и Лена на чардака

 Лена: Радвай се, че не са влезли вътре...
Петър: Няма какво да вземат, освен одеялата. Бакър и коне нямаме.
Лена: Погледни колко е спокойно наоколо. Нали затова идваме тук – шума на реката, ветреца, върбите, градината...
Петър: Трябва да се обадя на застрахователя...
Лена: Докато те нямаше и аз свърших нещо.
Петър: Хубаво.
Лена: Викам си, ето, нещо грозно са ни направили на къщата ни, а аз сега ще направя нещо хубаво в двора, ще възстановя хармонията...
Петър: Даа..
Лена: Като мине човек по улицата и ни погледне градината... какво вижда?! Дива работа. Неравен двор с бурени и бъз! И един змиярник  с натрупани от баща ти камъни... Прегледах някои списания и си мисля, че ще ни трябва съвсем малко, ей толковка усилие, за да стане чудна градинка...
Петър: Ъхъ...
Лена: Нали ще имаме 100 лева да заравним и изчистим двора и да си купя малко цветя за 30 лева, а? Как мислиш?
Петър: Ами... точно сега ли...
Лена: Че кога друг път! Такава хубава пролет не е била от три години...
 Петър: Тия каменни стъпала са от прадядо ми... /натъртва на „каменни”/  ...и трябва да се оправят... да се подменят... с нови...
 Лена: Колко...
 Петър: Те са застраховани... в „Армеец”. За вандализъм...
Лена: Хайде не ме разсмивай. Големите пари, ако изобщо дойдат! Откъде ще намериш същите стъпала? Нали няма да ги крадеш...
Петър: Няма...
Лена: Няма ли?...
 Петър: Българинът си пази имота, коня и булката, Лена! Не си оставя току тъй нещата. Трябва реабилитация! Незабавно!
 Лена: Мен да бяха откраднали, нямаше така да полудееш!...
Петър: Хайде, де! Направо щях да ги разбия! Пък и ти струваш много повече от 200 лева!
 Лена: Двеста лева... Значи вече си намерил... /пауза/ Добре де, градинката ми ще почака. Щом трябва – действай! С теб съм. Стъпалата правеха къщата!
 Петър: Лена, знаех си, ти си истинска възрожденска съпруга!..

 
 ІV картина

 Петър: Четири стъпала по 40 лева са 160 лева, плюс още 20 за Данчо.  За магарето, горкото, сигурно още 20 лева, та таман 200! /брои си парите/ Такаа, имам ги... Сега да напиша един договор за покупко-продажба... Днес 13, петък, 20...г., леле тринайсети,  между страните... празно място за имената на циганите, такаа, като продавачи, и мен, Петър Донов, от друга страна като купувач и собственик на къщата в село Раш, се сключи следният договор за покупко-продажба на четири каменни стъпала от гранит, ех, ами ако са от брусов камък, право в щестицата, а дано!, размери... такааа, празно място, тегло... няма да ги теглим, за сумата... такаа, празно място, която сума продавачите заявиха, че са получили напълно и в брой от купувача към момента на подписването на този договор... Даа, ето ти проблем. Ромите не могат да пишат и да се подписват. Значи трябва да им намастилим левите палци и да ги завъртим върху договора, а те сигурно няма да си дадат палците... Как така ще извивам палците на циганите, а те само ще ми се усмихват... Ей, то ще е и тъмно довечера, как пък несъобразих! Трябва да ги поканя вътре на светло, но няма да ги поканя. Ще вземе нещо да им хареса, и после лошо! Ох, ами ако са крадени стъпалата, как ще се документирам тогава, че съм ги купил законно... Значи остава на доверие. Да де, ама ако пак си ги дигнат на другия ден, аз ще изляза най-големия глупак...  Даа.. Но ето ти и идея: ще ги почерпя с питие, както подобава, а по чашките – хе! – отпечатъци. Ха така – сигурно доказателство!... Лена! Лена! Измий хубаво чашите за гости и ги обърни на таблата да изсъхнат. И извади ракията!... Да видим какво още... Така... В чантичката диктофона да им запиша гласчетата, ето ти значи договорчето на живо, едно фенерче, фотоапарат на нощен режим за вечен спомен, такаа.... май съм готов. Айде и телефончето на 112, ако нещо стане. Инструктаж на Лена да не забравя и съм готов!...
/Петър се изтяга на стола и чака да се стъмни/
Притъмнява и звънва телефона. Петър скача и вдига. В слушалката се чува един приятен и ритмичен тропот от копитата на магарето.
Марко: Ало, кой!
Петър: /усмихва се щастливо/ Къде си?
Марко: В планината високо. Слушай добре, от гранит са, единият е малко по-дълъг, но и четирите ти ги даваме само за 40 лева парчето, по-малко не може, чисти и запазени са, какво ще кажеш!
Петър: Добре де! Няма проблем, идвате ли?!
Марко: Има проблем! На магарето му стана лошо, едва върви, много са тежки камъните, трябва да дойдеш с БМВ-то и да ги вземеш преди да се мръкне съвсем и Марко да е хвърлил топа...
Петър: /на себе си, закрил с ръка микрофона на телефона/ Ужас! Това е клопка! Сам с БМВ-то в планината по разбития път, с 200 лв. в джоба да товаря 4 камъка по 150 кила всеки, счупвам си колата и главата ми счупват след това и ме ограбват, че и колата ми откарват, макар и счупена, с магарето на буксир... Кошмар!
Петър: Абе как с колата такива тежки парчета, бе! Отиде съединителя, изключено!
Ритмичният тропот кънти ясно в слушалката, ама май наистина не е съвсем ритмичен, защото се чува как Марко магарето диша тежко в слушалката и всеки момент може да издъхне...
Петър: /на себе си, закрил с ръка микрофона на телефона/ Да им плащам и магарето! Егати! Няма да стане!
Петър: Спри го! Не мъчи животното!
Марко: Не може сега – по надолнище сме. Ще ти се обадя след малко...
Петър: Лена, ела веднага тука!
Лена: Какво става:
Петър: Ще уморят магарето с тези камъни, да им го плащам и него!
Лена: Успокой се...
Петър: По нанадолнище са, а не могат да спрат...
Лена: Не бой се!
Петър: „Не бой се”, та  „не бой се!” Не се боя! Ще отида с БМВ-то да ги натоваря, магарето струва повече от колата...
Лена: Никъде няма да ходиш!...
Звънни отново телефона. Петър се хвърля и го вдига.
Марко: Слушай, ще ти ги докараме с един джип, но ще трябва още 30 лева, съгласен ли си?
Петър: Съгласен!!!
Марко: И още 20 лева обезщетение за магарето, че много се умори...
Петър: Съгласен!!!!
Марко: Ще закъснеем, докато разтоварим и се върнем, чакай ни, брато, ще дойдем след три часа.../затваря/
Петър: И не са крадени, нали, а! Ало! Ало!... Ех...
Лена: Чака ни дълга нощ. Отивам малко да полегна навън на люлката...
Петър: Лена... Ще се побъркам!

 
V картина

Часовникът показва /бие/ полунощ. Петър се взира с един бинокъл в нощта. Лена чете книга.

Петър: Идва някакъв черен джип без фарове. Не мога да му видя номера... Паркира под липата. Нещо правят отзад. Ах, ето ги, идат! Сипвай ракията!
Лена: А питка със сол и чубрица да нося ли?...
Петър: Лена!
Камъните са натоварени на една двуколка. Една широка дъска върху тях. Двама бутат, двама теглят, единият някак небрежно, с една ръка. Всичко се извършва безшумно. Спират пред къщата. Петър и Лена слизат долу. Лена стои в сянка с подноса с чашките. Петър излиза на „светло”, лампата на чардака свети мижаво.
Четирима роми са. Марко, още двама като прасета и един облечен официално и елегантно. Това е Тарторът на циганите.
 Тартор: Виж ги – дали ти харесват!
 Петър:  /оглежда ги дълго/ Да.
 Петър вади парите и ги подава на тартора. Той ги взема и ги дава на единия ром. Оня ги проверява дали са в ред  и му ги връща. Тарторът ги прибира в един голям портфейл и кима. Тримата сръчно изхлузват стъпалата по дъската и ги подреждат като по конец  пред къщата.
Марко: Ето, чистак нови. Виж го тоя – като от музея е!
Петър: Да, като от пирамидите...
Марко: От гранит са, бели, но затова пък са двойно по-тежки. Никой не може да ги помръдне. Едва ги натоварихме...
Петър: Как е магарето, Марко. Включил съм и 20 лева за него!
Марко: Екстра! Отдавна спи. Утре го чака работа.
Петър: Я да се почерпите...
Петър взема подноса от жена си и я натирва с „Изчезвай!” да не я оглеждат. Марко веднага си взема чашка под неодобрителния поглед на тартора.
Петър: Аз съм Петър. А вие?
Никой не отговаря. Само Марко посяга за втора чашка.
 Петър: /на Тартора/ Вземи!
 Тартора: Благодаря! Не пия!
 Петър: Домашна, двойнопрепечена...
 Марко: Чудна е! /взема трета чашка/
 Ром1: Къщата за колко я купи?
 Петър: Тя е от прадядо ми! Не съм я купил – моя си е. Родова!
 Ром1: А... А да знаеш някой да е купил скоро къща наоколо?...
 Петър: Не знам... Що?
 /без отговор/
 Ром2: Тая стара кола твоя ли е?
 Петър: Моя е... Що?
 Ром2:  Не си ли адвокат?
 Петър: Адвокат съм... Що?!
 /без отговор/
Ром2: Това там жена ти ли беше?
Петър: Що бе!!
Тартор: Стига! Тръгваме.
 Петър по-смело.
 Петър: А стъпалата редовни ли са? Да не би да са...крадени, а?! Щото Данчо, нали каза, а сме приятели с него.... Да не си ги познае някой, че пари струват!...
 Марко: /ухилен/ Няма такива работи бе, брато, не бой се!
Тартор: Няма проблем! Аз отговарям за старините. Ако имаш проблем или търсиш нещо... Знаеш как става. Чао!
Петър – подава им ръка, но те не реагират. Изчезват в тъмното...
Петър сяда уморено върху стъпалата...

Лена: Ставай вече, да не настинеш! Утре ще им се радваш!
 

VІ картина

Утрин е. Селските зяпачи са се наредили и оглеждат камъните. Петър приближава и всички се смълчават.Баба Денка е най-отпред.
Баба Денка: Не ша шъштите! Жа колко ги купи!
Петър: Колкото – толкова! Не е ваша работа!
Комшия: Чий са тези камъни бе, комшу... Да не са крадени...
Петър: Твойте стъпала там ли са?!
Комшия. Ами снощи бяха там, ама сутринта не съм проверявал. Моите са здраво бетонирани, ха-ха!...
Петър: Ами иди и си ги провери!
Комшия: Тия не са от брусов камък... като моите. Тия са от гранит.
Петър: От гранит са я! И при това бял! Още по тежки и достолепни! Ами я го виж ТОЯ камък! Произведение на изкуството! Знаеш ли колко е ценен!
Комшия: Имаш мангизи – купил си ги! По-евтино щеше да ти бъде да си ги отлееш от бетон. А сега и за майстори...
Петър: Ти не бери грижа за това. Пари за майстори имам.
Комшия: А какво стана със старите стъпала? От полицията хванаха ли крадците?...
Петър: Ако не са – ще ги хванат! Барабар с краденото! И тия дето са ги видели и са си затраяли и те ще отговарят! И пари за адвокат ще дават!
Баба Денка: Отде па да жнаем, че ша ти били толкож важни тея камънье, бе. Тц! Тц! Тц! Тц!
Комшия: Половината село обраха и никой не хванаха, та тия, хе, ще им хванат опинците!
Петър: Не знам кого още са обрали, ама продавачите снощи товореха нещо за къщата на Иван Пръмпала...
Комшия: Туй мойта къща бе, бащината, горе на стария път! Ай-ай-ай, не думай, не думай... /тръгва си бързо/
Петър: А сега да видим на коя къща ще спиш довечера!...
Към селяните: Хайде, представлението свърши!
Селяните си разотиват...
Петър звъни по телефона:
Петър: Ало, Тодоре, Петър е, трябва ми майстор да бетонираме едни стъпала от къщата. Да, ония крадените... не... почти същите, от гранит..., да, спешно... Какво, чак вдругиден!... Е... добре де, добре, знам, Великден, да..., добре! Колкото поискаш! Съгласен бе! Айде, чакам те в понеделник...
Лена: Идваш ли...
Петър: Одраха ме с още 100 лева. За майстори.
Лена: Ама аз имам само 10 лева.
Петър: Знам.
Лена: Трябва да се върнем в София и да изтеглим.
Петър: Аз оставам. Ти ще се върнеш с автобуса.
Лена: А защо оставаш?
Петър: Може да си ги вземат пак. През нощта.
Лена: Ти си се побъркал!
Петър: Може и да съм се побъркал, но оставам. Ти ще ми пратиш по пощата 120 лева в понеделник.
Лена: А какво ще ядеш два дни.
Петър: Варени яйца.
Лена: От баба Денка ли ще вземеш, нали знаеш, че другите не дават.
Петър: Вярно. Не ща от Денка и яйца.
Лена:  Ами гладувай тогава!
Петър: Има лапад и киселец.
Лена: И коприва!
Петър: Важното е да опазим стъпалата.
Лена: Щом е важно!
Петър: Много е важно.
Лена мълчи.
Петър: Не ме изоставяй накрая. Още малко остана...
Лена мълчи.
Петър: Лена, обичаш ли ме...
Лена: Стига с тоя въпрос! Цял живот... Обичам те, разбира се.
Петър: Колко ме обичаш.
Лена: Колкото ти обичаш камъка си! Доволен ли си!...
 

VІІ картина

Вечер е. Монолог на Петър от чардака.

Петър: Ако знаете как ме тресе шубето да не дойдат ония от бригадата и да си ги вдигнат обратно през нощта, изобщо няма да ми се смеете!
Приготвил съм фотоапарата на светкавица, телефонът – на номера на полицията и един огромен леген, пълен с пепелява вода – като дойдат – да им го излея отгоре от чардака – за стрес, понеже нямам разтопен катран... И после вадя револвера и крещя: „Не пипай камъните! Стрелям на месо!” и „Горе ръцете, вашта мамка циганска!” Откъде ще знаят, че няма патрони. Не! Това, последното с „мамката” е обидно, не! Ще вземат да ми се ядосат и да ме набият. По-добре да викам: „Пожааар, пожааар!” Така ще излезе цялото село. Ами ако не излезе!...Ами ако ги подсетя да ми палнат къщата. Тогава сто на сто всички ще излязат да гледат сеир... А, сетих се! Ще пусна силно музика. Дунавското хоро! Е, нема начин целото село да не излезе и да не заиграе хоро около къщата. Ето това е! Това е! Я да пробвам.... /пуска хорото и хората започват да излизат. Спира го./ Работи! Важното е да имаш въображение...
Най-големият проблем е, как хем да спя, хем да ги чуя като дойдат. Да знаете, това е едно особено състояние на духа, което го умеят само висшите граничарски кучета. Един такъв тънък първичен инстинкт да се събудиш в точното време на точното място. Целият трепет и слух! Добре,  да видим... Лампата стои запалена, един невидим конец съм пуснал отдолу с медено звънче на терасата... Я, как хубаво звъни... /навежда се/
Милите ми камъни! Голям позор ще е, ако си ги откраднат обратно под носа ми преди да съм ги залепил, голям позор!
Прибира се, но след малко  пак се връща, да ги погледне отново.
Петър: Ама стъпалата все пак си ги бива, нали?!

През нощта вали дъжд, тряскат гръмотевици, спира тока. При всеки гръм от някой ъгъл изскача Петър и свети с фенерчето. Стъпалата стоят. До сутринта никой не идва.

Утро. Петър е заспал на масата на чардака по очи. Звънчето звъни.
Тодор Майстора: Чорбаджи! Тук ли си!
Петър: /скача/ Тук съм!
Тодор:  Христос Воскресе!
Петър: Воистина воскресе!
 Тодор: Брей, верно са ти отнесли стъпалата, чух ама не повервах.  И какво толкова им намират.
 Петър: Я стъпи на новите!
 Тодор: Стъпих и що!
 Петър: Да усещаш нещо?
 Тодор: Не!
 Петър: /слиза долу и се качва и той /
 Петър: Верно бе. А на старите усещах.
 Тодор: Какво усещаше?
 Петър: Ами някак се чувствах по-горд и силен. Як българин като деда ми Петър.
 Тодор: Я да видим тоя... /качва се и слиза по всяко стъпало/ Нищо!
 Петър: /Стъпил е върху оня, хубавия.../ Я, тука май има нещо... сякаш...
 Тодор: Тц! Нищо. Сигурно защото са крадени...
 Петър: /подскача/ Стига бе, не са крадени!? Купих си ги за... за много пари.
 Тодор: И с много и с малко пари, то краденото се усеща... Аз така си купих миналата година една кола, карам я, ама нещо... мъчи се и мене мъчи...  И се оказа крадена. То като да откраднеш чужда жена. Обладаваш я, ама нищо особено не чувстваш. Като тоя камък е. Другаде е лежала, други са стъпвали върху нея, друг е одялал с ръцете си и е предал формата.... Друга душа носи.
 Петър: Абе не са крадени. Просто са изоставени в планината. Виж, имат мъх по края.
 Тодор: Па може и да не са, кой знае. Па ние сме си свикнали, все нещо си покрадваме от векове. Сигурно и затова сме оцелели толкова време...
 Петър: Ще си ги намеря старите, ако ще и чудо да стане!
 Тодор: Абе чудо няма да стане, дай да ги бетонираме тия, че ще вали пак...
 Петър: Ония бяха на сто и двайсе години.... О каменоломната на „Мечи дол”.
 /рецитира с вълнение/
От дялан камък стари стъпала...
Щом стъпиш върху тях – духът се радва.
Най-хубавите в близките села!...

 Тодор: И идва някой – и ти ги открадва!

Петър: Разрови ми раната, Тодоре...
Тодор: Ние сме свикнали с камъка, затова.
Петър: Каква е тая моя психическа ли, наследствена ли зависимост от камъка, от дялания камък, не мога да разбера... Сигурно това е единственото чувство за сигурност, което сме имали от хилядолетия насам. И тоя прост камък ме топли повече, отколкото цялата сигурност на цивилизацията!...
Тодор: Виж какво, и тия ще те стоплят. Ако някой си ги познае, ще ги върнеш, ако ли не – значи си късметлия. Загуби едно, а намери друго! Така е то! Особено ТОЯ, а! Какъв е голям и силен... /качва се на камъка отново/ Я! Чакай, чакай. Сякаш усещам нещо, а... Ела, качи се!
Петър: /качва се и той на камъка до Тодор/ Верно бе! Ейййй!
Двамата приклякват и запяват тежко, прегърнати през раменете, хубава народна песен: Например: „На сърце ми лежи”, първи и последен куплет.

 На сърце ми лежи, мила мамо,
 На сърце ми лежи,
 Ах, на сърце ми лежи, мила мамо
 Една люта змия.
.............

  Ако не я дадат, мила мамо,
  Ако не я дадат
  Ай, ако не я дадат, мила мамо,
  Сам ке си я взема!
 

 Тодор: Давай лостовете, че ми дойде силата!
Петър: Давам!
Тодор: Дай цимент!
Петър: Бъркам!
Тодор: Ха така!
Петър: Ха така!

/загърмява, завалява, но двамата не спират да работят

Появява се баба Денка с един огромен чадър.
Баба Денка: Брейй, ждраво работят момчетата...
Появили са се  и другите селяни, комшията, всичките с чадъри,
гледат ги, с гръб към публиката и скандират:
Ха така! Ха така! Ха така! Ха така!
Разпръскват се, виждат се стъпалата, покрити с едно платнище, дъждът е спрял.
Изгрява слънце
 

VІІІ картина

Появява се Лена, спира пред стъпалата
От чардака се показва Петър.
Петър: Внимание!
/дръпва въженцето и стъпалата блясват с  цялото си великолепие!/
Върху стъпалата е поставен красиво опакован пакет с панделка.
Лена: Това какво е?
Петър: Подарък за теб
Лена: Ах! /отваря го/
Петър: Това са семенца за бъдещата ти градинка.
Лена: О, скъпи!...
 

ІХ картина

Вечер. Петър и Лена в леглото. Петър мълчи и гледа в тавана.
Лена: Щастлив ли си вече?
Петър: Щастлив съм.
След малко
Петър: Не, не съм!
Лена: Какво те мъчи?
Петър: Ако те бяха откраднали тебе и те бях сменил с друга, дали щях да те забравя.
Лена: Ох, миличък! /целува го/ Забрави ме! Стига си се измъчвал.... А и да ме намериш, вече няма да е същото... /обръща се и заспива/

Петър: Права е. Страшно е да си го помисля....
Излиза на чардак, както е по пижама.
Монолог на Петър.
Петър: Нещо ме човърка. М о и т е стъпала. Къде са, кой ги е откраднал, как се чувстват т а м. Ще ги открия ли някога?...
Мамка им, ще ги открия!
Времето изтрива всичко. В края на краищата това е живота, едно загубваш, друго намираш...
Имам си всичко – хубава къща, чудесна професия, добра жена..., ето, животът отново е щедър към мен и онова, което съм загубил, даже и дреболиите, винаги ми ги връща по някакъв начин. Нима го заслужавам? Нее... Не го заслужавам...

Глас като ехо:
А КАКВО СТАНА СЪС СТАРИТЕ СТЪПАЛААА?
А ПОЛИЦИЯТА ХВАНА ЛИ КРАДЦИТЕЕЕ?

Петър: Винаги се намира някой да ти зададе тия гадни въпроси и да отчопли коричката...

Глас като ехо:
А КАКВО СТАНА СЪС СТАРИТЕ СТЪПАЛААА?
А ПОЛИЦИЯТА ХВАНА ЛИ КРАДЦИТЕЕЕ?

Петър държи главата си в ръце и избягва нанякъде в нощта...
 

Х картина

Петър по анцуг си мете стъпалата, полива ги с вода, наслаждава им се...
Звъни телефона, Петър вдига.
Полицай: Господин Петър Донов?!
Петър: Същият!
Полицай: От районното управление Ви безпокои полицай Градинаров. Г-н Донов, трябва да се явите на следствена процедура в качеството Ви на свидетел. Утре в 15ч.
Петър: АЗ? Свидетел?
Полицай: За разпознаване.
Петър: Какво разпознаване?
Полицай: Не съм запознат с подробностите. Вие ли сте Петър Донов?!
Петър: Да, да, аз съм. Адвокат Петър Донов.
Полицай: Адвокат значи.
Петър: Адвокат! Това притеснява ли Ви.
Полицай: Гражданино адвокат, нас не ни притеснява нищо. При нас се притесняват.
Петър: Ако има за какво!
Полицай: Винаги има за какво.
Петър: Аз нямам за какво да се притеснявам.
Полицай: Това е Ваш избор. Имате право на адвокат. Длъжен съм да ви разясня правата..
Петър: Много сте любезен. Може би все пак ще ме подсетите накратко за какви обстоятелства става дума.
Полицай: Нямам право да знам.
Петър: Даа... Е, благодаря, че се обадихте. А да Ви попитам, там при вас вали ли?
Полицай: А... защо питате?
Петър: Обичаен въпрос за времето, няма нищо общо със случая, нали разбирате, ще пътувам...
Полицай: Вали като из ведро.
Петър: /поглежда слънчевото небе/  Тук при мен бие градушка. Чувате ли.
Полицай: Чувам. Лошо бие.
Петър: Лошо ами!. Отиде и боба и доматите...
Полицай: /гордо/ Аз моите ги отглеждам в парници. Няма такава опасност!
Петър: Еее, блазе Ви, имате време и акъл да се оправяте в стопанството...
Полицай: Ми то не е толкова сложно...то е заложено в рода ми...
Петър: То остави градушката, ама и да стане реколтата, циганите я крадат. Нищо не можеш да направиш. Крадат на поразия, кой каквото намери!
Полицай: Ааа, тук бъркате гражданино, те крадат, но ние ги хващаме. Арестът ни е пълен! Лошото е, че поръчителите са все сериозни хора, със сериозни професии... Бизнесмени, политици, адво... Тъй де... Ало? Чувате ли ме? Ало? Затвори. Майке, как се изплеснах... Обидих човека...
Петър е прекъснал връзката.

Петър: Лена! Лена!
Лена: Какво има, какво си се развикал, змия ли видя!
Петър: Ела седни тука.
Лена: Казвай, че нямам време.
Петър: Обадиха се от полицията.
Лена: Да не са ги намерили.
Петър: Не са. Викат ме на разпознаване. Като свидетел. Полицаят ми каза.
Лена: Свидетел на какво.
Петър: Това не каза.
Лена: Да не си присъствал на някое произшествие, я катастрофа, я нещо друго.
Петър: Боя се, че не. Освен...
Лена: Освен какво?
Петър: Ох, нещо ми прилоша.
Лена: От какво ти прилоша.
Петър: Сигурно ме викат за НОВИТЕ СТЪПАЛА.
Лена: Може и да е за старите. Намерили са ги и те викат да ги разпознаеш.
Петър: Как да разпозная крадците като не съм ги виждал! Сто на сто е за новите!
Лена: Новите не си ги крал.
Петър: Не съм, но познавам Марко и компания. Хванали са ги в разни кражби, разбрали са и за мен и сега ме викат уж да ги разпозная...
Лена: Кого да разпознаеш?
Петър: Ами извършителите.
Лена: А как разбра, че са ги хванали.
Петър: Ми полицаят се похвали.
Лена: Нищо не разбирам.
Петър: Най-вероятно собствениците на НОВИТЕ стъпала са открили кражбата, оплакали са се в полицията и тя е задържала циганите, защото се съмнява в тях. Освен това следователката ми каза, че имат и доносници. Сигурно вече знаят всичко.
Лена: А откъде знаят, че стъпалата са при теб?!
Петър: Откъде знаят ли! Ми то цялото село знае. Бабичките са се разприказвали. Всеки четвъртък идва полицай в селото и разпитва за кражби и произшествия, не знаеш ли?
Лена: Не знаех.
Петър: Е, сега вече знаеш. В кюпа сме!?
Лена: Я по-спокойно! Какво толкова!
Петър: Сега ме викат като свидетел уж да разпозная извършителите и ще ме разпитват и за новите стъпала. Ех, че клопка! Има да давам обяснения: как съм ги купил, от кого съм ги купил,  не съм ли допускал, че са крадени, като съм видял, че са цигани и как така нямам документ за тях... Ужас! Унижения! Проблеми!
Лена: Чак пък унижения и проблеми. Стига си си представял най-лошото!
Петър: Точно това чакат. Нали знаеш колко ни обичат нас,  адвокатите! Представям  си заглавията в жълтите вестници:

ВИДЕН СТОЛИЧЕН
АДВОКАТ ЗАМЕСЕН В ОБИР
НА КАМЪНИ!

ЦИГАНИ И АДВОКАТ
ВЪРТЯТ
КОКОШАРСКА ИСТОРИЯ.

АЛЧЕН АДВОКАТ
ГРАДИ КЪЩА
С КРАДЕНИ ВЕЩИ!

Лена: /смее се/
Петър: Не се смей! Има и още нещо!
Лена: Какво още?
Петър: Имам и морален проблем. Дали да издам циганите. Данчо, Марко и Тартора.
Лена: Ако не ги издадеш, трябва да обясниш от кого си ги купил.
Петър: Мога да кажа, че никой не познавам. Беше тъмно.
Лена: Ами ако те кажат, че те познават добре.
Петър: Вярно, няма да знам какво са казали. Боже, колко наперен бях пред следователката, а сега се чувствам като най-обикновен крадец, кокошкар!
Лена: Не си кокошкар.
Петър: Да бе! Ще дойдеш ли утре с мен, за кураж, не знам какво да правя.
Лена: Изключено! На работа съм, не мога да отсъствам. Отивай и оттам ще се обадиш, ще решим какво да правиш. С теб съм! Голяма работа, едни камъни, ще ги върнеш на хората, ще им се извиниш и толкова. Откъде да знаеш, че са били техни. Ще си купиш нови или ще си излееш от бетон. Вземи повече пари, може да ти ги продадат собствениците...
Петър: Никакъв бетон! Да не чувам повече тая дума. О, Господи, тъкмо повярвах, че съм късметлия!
Лена: Ми късметлия си! Нали не ти откраднаха жената и не ти пробутаха друга, крадена!... Която после да връщаш. И си облечи официалния костюм – да приличаш на адвокат. Да не отидеш по този анцуг!
 

ХІ картина

Петър стърчи на пропуска и чака да го извикат. Край него разни съмнителни мутри, той се взира във всеки от тях. Ром1 и Ром2 са също тук.
Ром2: О, адвокатче, в кюпа ли сме!
Ром1: Леле, как се е изтупал! Ще му сменят костюмчето!... /хилят се/
Петър се прави, че не им обръща внимание.
Най-сетне се появява следователката.

Следователка: Здравейте и извинявайте, че се забавих. Елате с мен.
Петър: Къде?
Следователка: Ще разберете.
Петър и следователката вървят, минават /условно/ през врати и коридори, край килиите на ареста и накрая стигат до ЗАДНИЯ ДВОР на управлението.
Изведнъж се разкрива величествена гледка.
Камионът.
Целият натоварен до пръсване.
Със стъпала.
С много каменни стъпала.
Плячката на полицията!

Като го вижда Петър се втрещява  и почти припада.
Следователка: Лошо ли Ви стана?
Петър: От пътуването е... Пък и не съм закусвал...
Следователка: Ще можете ли да си ги разпознаете? Ако ви е нужна помощ, да извикам колегата.
Петър: Няма нужда, добре съм вече.
Следователка: Сигурно сте изумени от количеството. Не сме ги броили, но са над 100 бройки. Оригинален брусов камък и чист бял гранит. Износ за Италия. Добре, че имаме свой човек сред циганите. Обади се точно навреме и задържахме камиона и двама роми.... Като сте готов, обадете се на пропуска да дойде колегата да ги заснеме, за да ви ги свалим... Ето ви рулетка да им проверите размерите, както е по протокола.
Петър: А други собственици има ли?
Следователка: Там е смешното, че сте само вие единствен. Друг не е подавал оплакване за тия камъни. Искам да кажа за дялани каменни стъпала. И затова нямаме основание да задържаме камиона, щом разтоварим Вашите. Купувачът твърди, че ги е купувал от различни места в региона. А разгласихме навсякъде. Никой не се обади! Странно...
Петър: Хората днес не се интересуват от каменните стъпала. Искам да кажа нормалните хора.
Следователка: Маркирайте ги. Утре сутринта ще ги отделим и можете да дойдете да си ги вдигнете. Ако не си ги познаете, изберете си, които искате. Така и така заминават за Италия...
Петър стои и безмълвно гледа купчината. Следователката излиза.

Гръмва „Искърското хоро” – духовата музика!
О, миг поспри! Ти си тъй чудесен!

И започва едно лазене, оглеждане, мерене и заснемане на стъпалата – край тях, под тях, над тях, Рулетката му засяда, трие потта, но не спира, целият омачкан и омърлян, докато не ги намери.
 Приближил се е Полицай, стои мирно и чака нареждания. В едната ръка държи фотоапарат, в другата  – тебеширче.
 Петър се снима щастлив със стъпалата.
 

 ХІІ картина

 Петър с лейка в ръка на фона на къщата.

Монолог на Петър: Съвсем накратко ще ви разкажа как се върнах на БЯЛ КОН в селото. Имам пред вид на бял джип. Колата на Тодор Майстора. Натоварихме камъните в ремаркето. Почерпих колегите му от пожарната, че си беше бая мъка докато ги качат отзад. Покрих ги с две стари черги да не ми ги мернат ония от циганското село, през което щяхме да минем. Забихме байрака отзад и потеглихме.
Гумите на джипа се бяха почти сплескали от тежестта, но той бе държелив като магаре. В нашето село спрях на площада,  сгънах чергите и си купих една лимонада. Изпих я много бавно и не отговарях на никакви въпроси, само се усмихвах. Тодор седеше вътре, бях го предупредил да не се обажда. После спряхме джипа вътре в двора. До вечерта...
Нали разбирате, че беше безсмислено да къртя белите гранитни стъпала и да слагам старите, сините. Имам голям и празен съседен двор, някой ден там ще си построя къща за децата. Досущ като мойта, дядовата. Голяма, двуетажна, с чардак към реката. Пак така почти на улицата. Да вади очите на комшиите и да радва случайните гости. И разбира се, ще й сложа отпред сините каменни стъпала. Като стъпиш на тях – духът ти да се радва. Като седнеш отгоре им – да те топлят и да си спомняш. Истории за разказване – колкото щеш!...
Но дотогава...
През нощта, докато валеше, изкопахме на тайно място една голяма яма и закопахме стъпалата. Оправихме инфраструктурата. Хвърлихме наоколо чимове и тревни смески. Заклех Тодор да пази тайната до смърт, платих му щедро.

На сутринта направих бразди, наредих малки красиви камъчета – жена ми идва след два часа и там ще стане чудесна градинка – с много бели и сини цветя...
 

край
 

09 – 12.07.2012г., София
 
 

© Владо Любенов, автор
Всички права запазени!