"Емигрантът", роман,
издателство Жанет45

вече по книжарниците, вкл. "Хеликон"


меки корици, 192 стр,
цена 14 лв,
(с отстъпка  например тук,
също и на премиерата)

Кратко изложение (синопсис)

В този роман главният герой Владо непрекъснато бяга – от жена си, от България, от себе си. Стреми се да създаде един сигурен и стабилен свят, в който да приюти децата си, но вместо това животът му е низ от неудачи. Като емигрант в Германия, той е изгонен, защото се влюбва в неподходяща жена. Когато се завръща в България се оказва, че вече е разведен, а родителските права върху децата му са предоставени на бившата му жена. След продължителен съдебен спор Владо най-после се сдобива с известна сума пари. Тя обаче бързо се стопява в любящите джобове на брат му и Владо повторно се завръща в България без пари и без да е осигурил мечтаното бъдеще на децата си.  Докато той непрекъснато прави планове за щастие в чужбина, животът му преминава в България. Тук порастват децата му, тук те намират своя път и като че ли тук ще останат завинаги, напук на многобройните планове на своя баща.
Какво пречи на Владо да осъществи мечтите си? Лошият късмет или добротата и глупавата му честност? Могат ли да оцелеят в този свят непрактичните хора?  Ще успее ли Владо в своя трети опит да превземе Германия?
И още – за едно приятелство, възникнало случайно и затвърдено във времето. И за енергиите, които ни зареждат позитивно.
Това е една обикновена българска история, написана увлекателно и човешки, с много чувство за хумор и разбиране на героите. Без агресия, без имитации, без изтъркани схеми. Един невероятен роман за прехода.
 


прочетете откъс
 
 

............................

Владо имаше една мечта в живота си – да емигрира, тоест да се махне от България.
Една мисъл съм запомнил от него:
„Обикновените хора имат съдба, казваше Владо, необикновените – мисия!”
Каква е твоята мисия, Владо! И каква е твоята съдба!
 
 
 

1.

     ... Владо дойде в моята адвокатска кантора в една мръсна есенна вечер, когато сред тесните й стени ставаше толкова тъжно, че човек нямаше сили да си тръгне. От съседните стаи на коридора се чуваше звън на чаши и игра на табла. Повечето адвокати не бързаха да се прибират по домовете си, сякаш нямаха жени и деца, сякаш нямаха приятели или любовници, които да ги чакат. Седяха и чакаха портиерът да ги изгони. Беше толкова потискащо, че взех твърдото решение повече да не приемам вечер.
Беше времето, когато хората емигрираха – от семействата си, от близките си, от душата си, от родината си... Човек емигрира, когато е самотен и неразбран. Когато се чувства виновен. Когато губи непрекъснато. Когато не може да си представи бъдещето. И когато, след всичко това, все още има мечти...
 

Когато влезе в кантората ми за първи път, Владо приличаше на солиден четиридесетгодишен чужденец. Беше облечен със скъп сив шлифер с кожена яка и носеше голямо служебно куфарче с кодова ключалка. Беше с мека черна шапка, каквато не можеше да се намери по магазините дори в столицата. Стърчеше в тясната ми кантора, защото го беше гнус да седне на прашната седалка и ме гледаше с недоверие. Беше ми го изпратил един стар приятел, един от малкото, които знаеха как да се оправят по време на криза. С молба да му реша проблема...
– Вижте, господине – започна учтиво “чужденецът”. – Дойдох при вас, защото ми казаха, че можете да ми помогнете да си взема децата от майка им. която ми ги отне с измама! – почти извика накрая той.
Станах, изчистих с мокра кърпичка праха от стола и той седна предпазливо. Вече знаех, че ще имам тежко, продължително и безнадеждно дело. Почти нямаше случай някой баща да си върне децата, предоставени на майката при развода.  Ако си отворех сега устата да му кажа, че няма шанс, щеше да иде при друг, на който да плати, без оня да си отваря устата.
Докато се чудех какво да кажа, човекът извади от куфарчето три банкноти по сто дойче марки и ги остави на масата. Тогава това си бяха пари и заради моя приятел веднага приех работата.
Всъщност, това се оказа единственият хонорар от Владо за десетте години на дела, превратности и емиграции оттогава досега, през които станахме приятели. Когато клиентът ти няма пари, единственото ти удоволствие по време на делото е да се сприятелиш с него. Да станете нещо като братя, като кръвни побратими, като другари от фронта...
 

2.

Владо се беше прибрал от Германия преди месец с двете си деца, където беше живял като емигрант няколко години. Всъщност “прибрал” не е точната дума. Бяха го изгонили, но това го разбрах по-късно.
Владо беше вярващ човек и имаше един огромен недостатък за днешното време. Не можеше да лъже. Неговите чувства бяха толкова спонтанни, истински и ненужни, като дребните монети, които непрекъснато вадеше от джобовете си и които непрекъснато разпиляваше под масата.
Децата бяха всичко за Владо, за разлика от жена му, от която се крил в Германия в продължение на три години и която била едно червенокосо нищо.
Децата бяха неговата библия.
Момичето беше на единадесет години, а момчето – на осем. Бяха учили в Германия и според Владо знаели да говорят много добре немски. На снимката изглеждаха съвсем нормални и здрави деца.
– Онази лудата – ядосваше се Владо, имайки предвид жена си, – ще ги съсипе! Не знам дали ходят на училище и в кое, не знам как се хранят, не ми дава да ги чуя и видя вече месец. Ще се побъркам!
Владо имал глупостта да се обади на жена си и да й подметне, че вече са в България, но че той ще продължи да се грижи за децата. После затворил телефона и се заел с организацията на съществуването си. Настанил се с децата в апартамента на брат си, който отдавна живеел в Германия. Записал ги в близкото училище. Накупил с последните пари каквото трябвало за тях и започнал да обмисля как да изкарва прехраната си в тази скапана държава, докато реши къде да се махне отново.
По това време държавата наистина се скапваше. Парите се обезценяваха непрекъснато. Нямаше работа. Нямаше полиция. Нямаше помощ. Нямаше и капка от предишната сигурност или от оная, която Владо беше видял в Германия, макар и като емигрант.
На седмия ден след обаждането до жена му, тъкмо когато Владо хранел децата си със сухо мляко и майчинска загриженост, звъннал телефонът и някакъв плътен мъжки глас се представил за инспектор от полицията. На Владо му се свил стомахът като на всеки полуемигрант, за който няма значение от коя държава е полицията, щом го търси. Толкова страхове бил натрупал Владо, че дори не поискал оня от телефона да му се представи. Грабнал веднага двете си деца и хукнал към някакво кръстовище, където бил получил нареждане от гласа да ги доведе за справка. Там наистина го чакали двама униформени, единият му поискал документите и докато Владо ги подавал с трепереща ръка, другият отвел децата на отсрещния тротоар, където ги чакала майката. Само след секунди там нямало никой, а Владо стискал в ръка проклетия си зелен български паспорт и тичал из квартала като побъркан, но естествено не намерил никого. После отишъл в най-близкото полицейско управление да се оплаче на арменския поп и след като обяснявал и писал няколко пъти, накрая му връчили едно решение за развод, от което разбрал, че от една година е разведен, децата са присъдени на майката и той може да си ги потърси само по съдебен ред. Обяснили му за десети път, че никой от полицията не го е викал за никаква справка, на никакво кръстовище, след което го изпратили учтиво до вратата. После Владо казваше, че това били най-учтивите полицаи в живота му.
Видях, че решението беше доста старо и влязло в сила, бяха го призовавали по делото с Държавен вестник и не можеше да се обжалва повече. Опитах се да обясня на Владо, че всеки вторник и петък в Германия е следвало да разгръща Държавния вестник на нашата Република и в обявите с малки буквички да търси своето име към съобщението за някое евентуално дело. Като чу всичко това, Владо беше готов на момента да eмигрира, изброи няколко континента и държави от втория и третия свят, мина за последно през Австралия и Южна Америка и накрая се върна в България с твърдото намерение първо да си вземе децата.
 

3.

Месец по-късно, докато си чакахме реда пред залата, Владо ми разказа за Германия.

... Когато Владо слязъл от влака в германския град Райзинг с два огромни куфара на колелца и две седнали върху тях деца, приличал сигурно на герой от немите филми. Само че нямало публика. Никой не им обърнал внимание. Никой не се смял. Никой не плакал. Нямало даже полицай, който да ги спре.
– Тръгнахме по главната улица – разказваше Владо – да си търсим хотел. Беше привечер,
 
 

..........................
 

14.

Когато Владо ми разказва как се е влюбил отново, докато бил в Германия, винаги се опитвам да си го представя.
Владо, успокоен и отслабнал, облечен елегантно по западен образец, с дълго вълнено пардесю, стои на гарата и чака влака за Берлин. Вали пухкав сняг на парцали. Прииждат братята и сестрите от Организацията за предстоящия след два дни конгрес. Всички ще пътуват заедно в един вагон, пътят и нощувките са осигурени, немалко командировъчни пари шумолят приятно във вътрешния джоб на Владо. Децата са оставени на сигурно място при сестра Блага, която те обичат почти като баба си. Владо свободно и важно разговаря на перона с някакъв униформен служител, който кима учтиво.
И изведнъж сред тълпата сродни души Владо вижда две очи и кичур руса коса, които му се усмихват закачливо...
Владо, ти сигурно си бил съвсем освободен тогава, за да повярваш отново на женски очи. Сигурно си започвал живота си като за пръв път, както преди двайсет години, когато си се влюбил в онова рускинче на морето. Какво видя сега в Брита, Владо, там в тълпата от сериозни лица? Нейните или твоите двадесет години? Нима човек затова се влюбва - за да се върне назад отново, в младостта, в детството си, в друг живот назад във времето преди да се роди, в друг свят? Всяка любов е едно връщане, Владо, любовта няма бъдеще, има само минало – твоята карма...
Брита била емигрантка от Украйна, но от немски произход. Не приличала нито на първата, нито на втората му жена. Външно много приличала на Владо като млад, а и вътрешно – той го усещал. Даже имала и същото яке, каквото той носел навремето в София. Седели един срещу друг в купето до прозореца и се усмихвали непрекъснато...
Когато си във влака, най-трудно е да си опънеш краката без да притесниш човека срещу тебе. И да ти е удобно. Когато започнало да се смрачава и умората започвала да надвива, Брита събула малките си боти, развързала тежките обуща на Владо и двамата опънали краката си на седалките, всеки от лявата страна на другия, но без да се докосват. После влакът навлязъл в тунела на нощта....
Владо казваше, че така и не помни дали е заспивал онази нощ във влака за Берлин, но на сутринта е бил толкова бодър, сякаш е спал цяла вечност. През цялото време той виждал лицето и сгушеното тяло на Брита пред очите си, усещал топлината на босите и крака до себе си и бил сигурен, че тя също го гледа и не спи. Само от време на време отблясъците на крайпътните светлини по русите й кичури го карали бързо да затваря очи, за да не го види, че я гледа в тъмното.
Владо ми казваше, че в тази нощ е разбрал какво е да спиш и сънуваш с отворени очи...
Когато влакът пристигнал в Берлин, Владо вече бил друг човек.
Двамата се държали за ръцете без да им пука от братята, през целия конгрес, сякаш не били там, сякаш били невидими.
Владо нямаше снимка от онзи период. И сега всичко беше пред очите му. Като го питах какво си спомня от тези няколко дни, той си спомняше само очите на Брита. Широко отворените й усмихнати очи.
Тънко присвитите очи на старейшините въобще не бил забелязал...
 

......................................
 

22.

Владо беше богат.
Според неговите думи, това му било за втори път в живота. За първия път ми разказа следната история...

На връщане от Германия, с около хиляда и петстотин марки в джоба, изработени с много труд, след като бил направил поне сто масажа за по десет марки парчето, когато в един нормален център в Германия пълен масаж вървял поне по петдесет марки, Владо направил огромната глупост да се прибере с автобус за по-напряко през Австрия и Румъния, вместо да вземе директен самолет. Искал да спести от пътя.
Не щеш ли, в Румъния ги спрели полицаи, арестували българския шофьор, не се разбрало за какво, а пътниците прехвърлили на друг автобус, който тръгвал на другия ден. Владо имал осигурен хотел, и понеже имал вече и осигурено самочувствие, решил да се разходи из града, където били отседнали.
Сменил дребна сума от парите с местна валута и се пошлял из града. Като се стъмнило, понеже усетил, че се обърква, спрял някакво такси, и нали знаел малко румънски, разбрал се с шофьора да го закара в хотела. Владо не обърнал внимание, че таксиджията бил малко мургавичък, а таксито бая очукано, настанил се на задната седалка и веднага задрямал. По едно време видял, че таксито спряло пред някаква изцяло разкопана улица. Шофьорът му обяснил, че хотелът се намира от другата страна на сградата, но той не може да го закара оттук, взел му парите и веднага изчезнал.
Когато Владо се опитал да намери хотела, с ужас забелязъл, че се намира в някакъв цигански квартал, огромен цигански квартал, от който започнали да наизлизат на тумби, на тумби цигани, да мълчат и да го гледат. Владо бил облечен с къси гащи и потник, загорял от слънцето, леко небръснат и сякаш това го спасило от внезапния побой, който очевидно се задавал. Владо стоял и се гледал с братята цигани и не казвал нищо, защото знаел, че отвори ли си устата, ще разберат, че е чужденец и с него е свършено. Мисълта, че ще загуби всичко спестено за няколко месеца, било по-страшно от това, че ще му размажат физиономията. Владо вървял бавно по средата на улицата като в забавен каданс от някой филм, накъде и той не знаел, докато в един момент видял, че пред него има някакво заведение, циганска кръчма или нещо подобно и веднага влязъл в него.
Като влязъл в кръчмата, всички млъкнали пак и го загледали втренчено, а Владо, без да се оглежда много-много, се завлякъл до бара, поръчал първото нещо, което видял, като посочил бирата и сушената риба, грабнал чинията и се нахвърлил на яденето, за да не припадне от страх. Такъв глад чувствал Владо, сякаш бил в концлагер.
Владо благословил мига, в който обърнал марките в леи и че имал два джоба на гащите – единят с цип, в който била пачката с марките, а другия с дребни монети, с които веднага платил.
После Владо поръчал още една бира и един чироз, защото почувствал, че ако си тръгне, вън не го чака нищо добро. Това продължило още три часа, през които Владо се наливал възможно най-бавно с бира, дъвчел третия чироз и все не смеел да си тръгне.
Накрая, като бръкнал в десния джоб, с ужас констатирал, че румънските пари са му почти свършили и се изправил.
И започнал Владо да вади една по една дребните стотинки, да ги брои, да ги смята, но все не стигали. После спрял и погледнал безпомощно към мълчаливото множество цигани и казал на румънски: „Е, немам.”
И се изправил тарторът им и тръгнал бавно към Владо, който се молел наум с един удар всичко да свърши.
Тарторът пристъпил към Владо, прегърнал го, потупал го по рамото и рекъл:
„Брато, не се притеснявай, и аз съм бил беден и знам кво е! Тая вечер ядеш и пиеш за моя сметка!” И махнал към бара.
Веднага донесли на Владо една пълна чиния с риба, гарнитура и две бири, но от скъпите, а Владо седял и си мислел, че сънува.
По едно време тарторът си отишъл и никой не му обръщал внимание, а Владо добил кураж и помолил някой да го изпрати и така тихо-тихо се изнизал от махалата и се прибрал в хотела ни жив ни мъртъв, като се сетил да помоли на рецепцията да го събудят за автобуса след два часа. На другия ден бил в България.
Та Владо накрая каза, че след оная нощ в кръчмата е получил завинаги удовлетворение за това, че е бил беден цял живот.
Сега вече знаех, защо Владо като видеше някое цигане или мургав просяк, винаги им даваше по някоя пара.
 

45.

.....................................................край
 
 
 
 



Критика за "Емигрантът"

                                                                        още рецензии
   Тодор Каракашев

    ЗА  РОМАНА  „ЕМИГРАНТЪТ”
 

    Романът се намира в много силно емоционално поле. Понякога, особено в началото, се създава измамното усещане, че авторът затъва в битовите проблеми на героя, вместо в психологическите. Повод за това дава обстоятелството, че писателят предпочита  повече да обяснява, отколкото да разказва чрез действията на своя герой. Тука не мога да доловя – дали е грешка или достойнство – нещо, което и аз допускам, авторът мисли читателя за прекалено умен, интелектуален. А последният по-скоро търси достъпни за съзнанието му неща – реакции, факти или обстоятелства.
    Вторият аспект  на „ограниченото действие” показва една много важна особеност - /уж/липсата на действие илюстрира застоя в обществото. В което все нещо се случва, без да се случва нищо. И където всеки е оставен да се оправя както може, дори и ако не може.

    „ЕМИГРАНТЪТ” е роман за човешката безизходица, че там, където ни няма, е по-хубаво, отколкото където сме.
    И втората илюзия – че можем да управляваме съдбата си. Точно тази увереност тласка Владо към дъното на живота. Парадоксалното при него е, че именно крахът на илюзиите е което го спасява.
    Художествената действителност, архитектурата на произведението, развиването на сюжета, идеите и тяхната реализация и прочее, предразполагат към определението за един роман от западноевропейски тип, отколкото български. Убеден съм, че той би намерил много по-голямо признание на Запад.

    На практика, това е историята на едно безкрайно лутане от една надежда към друга.
Митарствата на човека се превръщат в митарства на душата. И само едно обстоятелство си остава постоянна величина – Владо си остава човечен до неадекватност. Независимо от изпитанията от всякакъв характер, с които го засипва животът, та хич не му дава мира, той не се озлобява, не тръгва с лошо към всичко и всички, които го атакуват с лошо. Това сякаш накарва светът да го заобича – притворната Лиа изчезва от живота му, печели делото, децата му го обикват, дори несъзнателно му дават най-голата отплата, дарявайки го с внуци и т.н. Именно това е неговата малка и голяма лична победа.

    Романът като картина на социално-политическата обстановка.
    Още в мотото на стр. 1 е кодиран големият смисъл на идеята: мечтата за емигриране е последица и знак за социалната трагедия. Ако най-голямата мечта на съвременният българин е да избяга, тоест да търси по-добър живот в чужбина, огън да я гори такава държава. Защото е зарязала поданиците си, а и не дава индикации, че страда от това.
    По-нататък – развитието на историята показва как социалната трагедия метаморфозира в личната, човешка. Нещо повече – издигната в мисия, тя обезценява и обезсмисля социалните стойности, традиции и идеали.

    2

    Разминаването на надеждите/илюзиите с реалността (тоест, възможностите за човека или по-точно, липсата на такива), генерира проблеми, които са априорно нерешими и водят до песимистичен край. Освен ако героят не се окаже суперкъсметлия. Но дори и тогава ако съдбата му отпусне нещо, скъпернически при това, после му отнема нещо друго и то двойно и тройно. Самият читател не слуша и не гледа наготово. Той „участва” в историята ако не заради друго, то защото повечето от нас са преживели подобни състояния.

    Буквално още от първия ред, авторът поставя разума на изпитание: „да емигрира” и „да се махне” от България далеч не са синоними. Това е въпрос на лично тълкуване от страна на читателя, което го прави активен участник в разказа.

    Проблемът на Владо не е външен, външни са предпоставките за него. Макар и привидно да е така, нему не са виновни само Лия, скромните му възможности или укорната наивност. Проблемът му идва от това, че той е запазил честността и морала си в едно крайно несантиментално време, прагматично, меркантилно и… непрощаващо. По този начин героят предварително се е превърнал в емигрант и то първо в собствената си страна, а после и в чужбина. Това всъщност е едно въздъхване, момент на облекчение; защото страшно е собствената ти страна да те изостави, а чуждата да те приеме, или ако не те приеме, то поне да ти предложи човешки живот.
    Иначе Владо с нищо не се е провинил пред света. Издръжлив е като вол и приема всякаква работа, отличен баща, непретенциозен към живота. Той иска от него само това, което смята че му се полага. Но колкото и да е скромно, дори и то му е отнето.
    Единственото, което го държи като човек, е мечтата. Затова няма значение дали и как ще се сбъдне. Ако една мечта угасне преждевременно, той ще си намери друга. Още едно противоречие между прагматизма и душевността като бинарна опозиция в по-обобщаващ смисъл.
    Ако пък мечтата вземе, че се сбъдне, тя ще престане да бъде мечта, а Владо като   завършен мечтател, ще престане да съществува. Затова краят на романа трябва да остане отворен, а героят, незадоволен, но истински.
 

октомври 2012
 
 



 

ако желаете, напишете мнениеТУК    или     ТУК
 
 


Владо Любенов-начална страница