ВЛАДО ЛЮБЕНОВ

      НЕРАВНОДЕЛНИ
      ТАКТОВЕ
       

      нови стихове

      и печатно издание
      "Ръжана-Ю"
      ISBN 978-954-92527-2-9


      © Владо Любенов, автор, 2007-2012
      Всички права запазени!

      "Неравноделни тактове"

      ДУХОВАТА МУЗИКА *
       

      Ето я – иде пак селската духова музика млада –
      с цигани, българе и с диригента им влах,
      култово кърти паветата с гръм по площада,
      вади бордюрите, циглите смила на прах...

      Дуф-туту-дуф, дуф-дуф, туту-дуф!... – бие тупана,
      бае Димитъра вае със китката сякаш по тежкия звук,
      и ехото връща разлято със „еххххх” от Ръжана,
      сякаш завижда на техния дух самоук...

      Спас с кларинета, Найден с флигорната, Ачо с тромпета,
      басът, огромната туба, граждани, шопи, и аз –
      малкото хлапе, комуто му скача сърцето,
      там на мегдана, сред тези велики мъже, във захлас...

      А барабанчето реже с картечни откоси душите,
      Начо се смее и зарад мен се изпъчва напред,
      сякаш е знаел, че аз зарад него и тези разтърсващи ритми,
      още преди да порасна ще стана поет...

      И цигането с лъжицата весело удря чинела,
      и мята ръце диригента им влах като луд,
      сякаш да спре, но не може, защото към нас е поела,
      тази духова музика в жега, и в буря, и в студ...

      И вървиме след нея –  българе, цигани, – всички,
      къртим душите си, смиламе грижите в прах,
      а подир нея вървят и се кланят, и кръстят, и сриват се ничком
      и Тангра, и Ра, и Орфей, и Исус, и Аллах!...
       

      10.05.2011

                * Стихотворението "Духовата музика" е отличено в националния конкурс "Славейкови награди" гр. Трявна през 2011г.
       

      ХОРО
       

      Тича комшийката, кърпата вее,
      скачат гърдите й пак и пак,
      а подир нея хорото се лее
      като горещ качамак.

      Бай Данаила вири мустака,
      чичо Андрея ситни едва,
      и сякаш шкембето му весело квака,
      щом приведе се: „Ква-ква!”

      Леля ми в синя и пъстра престилка,
      (в нашето село сини са вси)
      на лево-на десно се смешно кандилка
      и вее златисти коси.

      После сме двамата – аз и мама,
      цяла червена като домат,
      а аз не мога, мен ме е срам, ама –
      скачам, нали съм млад.

      Дядо Янаки е стиснал бастуна
      и тропа, понеже немое с крака,
      гледайки тая велика фъртуна
      и вика: „Ха така!” „Ха така!”

      Баба се кръсти и шепне: „Божке!
      Що не съм млада и я!”
      И гледа хорото  – тая стоножка –
      па се пофаща и тя...

      А на хорото е целото село,
      заедно с куция Начо и онуй пиянде,
      дето е вечно неизтрезнело
      и все му забравям името… а де?!...

      ...Скача мегдана, върти се Ръжана,
      слънцето смее изгряло лице,
      и хълбоци мята и пее реката
      с чисто прозрачно сърце!...

      16.12.2011
       
       


      ПРАЗНИК
       

      Бързайте всички – там на мегдана –
      събор е и всеки знае:
      старата рунтава черна мецана
      тежко хоро ше играе!

      Дрънчи синджирът.. „Детето пази го!” –
      майка ми вика и маха,
      и дядо ми Петко на раменете ме вдига,
      нали е добър, сиромаха.

      А мечката клета, гнили зъби оголи,
      ту се изправи, ту клекне горката,
      па и писне накрая и се търколи
      за смях и на нас, децата!

      Скърца с гъдулката радостно Мето,
      кучето клявчи се, пени,
      а младата циганка трепка с дайрето
      и вее шалвари пембени...

      И във кутията от халвата
      звънкат монетите дребни:
      „Да е богата, ех, холан, поне душата,
      като сме бедни!”
       

      20.01.2012
       
       
       


      ДЪЖД
       

       Този дъжд, този дъжд, дето мрачно вали над Ръжана,
       аз не знаех, не знаех, че толкова страшен е той,
       свит на топло до баба, във бархетна мека пижама,
       срещах гръм подир гръм подир гръм и порой след порой и порой...

       И потръпваше старата плетена къща на село,
       и плющеше чардакът със пода от глина и кал,
       и мучеше ни кравата долу в обора дебело
       с животинска безкрайна безумна безпомощна жал...

       И излязоха с лостове черни мъже край реката,
       за да връщат безбройните камъни едри оттам,
       дето влачеше страшно отпреде излязла водата,
       громоляща, ревяща все туй:  „дум-дум-дум”, „дам-дам-дам”...

       И запали с треперещи пръсти кандилцето баба,
       и се моли тъй дълго, тъй дълго, тъй дълго, че аз съм заспал,
       и когато отворих очите, усетих, мирише на хубаво хляба,
       и вече бе утрин и вънка дъждът беше спрял.

       И после излязох да видя, че мостът ни вече го няма.
       И цялото село излезнало беше отпред.
       И слизаха хората, бавно изпълваха храма...
       А аз да играя отново бях страшно зает...
       

       09.10.2011
       
       
       


      ДА ЗАКОЛИШ КОКОШКА
       

      Баба щъка по двора и кокошките кътка,
      и им хвърля черупки, трохи и просо,
      а най-едрата тича, навирила трътка,
      ох, незнаеща още, че е крехко месо!

      Баба ловко я хваща отзад за краката,
      оназ кудкудяка, кълве я до кръв,
      но тя я провисва надолу с главата
      на пътната вратня, завързана с връв.

      И после отива да викне съседа...
      Кокошката гледа ме тъй на верев –
      жална, уплашена, кротнала, бледа,
      потръпва и ръси перца от седеф.

      Аз си взимам едно и го скривам в юмруче,
      без още да зная, че и аз имам плът,
      и когато порасна и с мен ще се случи
      да плача от кръв, от любов и от смърт...

      Но идва съседа с блестящо секирче
      кокошката носи към черния пън,
      а мен под краката е станало вирче
      и всичко е както във някакъв сън:

      секирчето хрясва и в пъна се впива,
      кокошката крясва и плясва с крила –
      и хвръква безглава, опръскана, дива
      над дворове, къщи, гори и села...

      ... и пада най-сетне, бяла и лека,
      в нашата тенджера, вирнала крак,
      а баба ми гали главичката мека
      и се подсмихва под своя мустак...

      14.10.2011
       
       


      ХЛЯБ
       

      В огромната кръчма очакват колата със хлеба,
      мирише на старо, на стадо, на евтин първак,
      Маринчо, овчарят, се тюхка,  „Що бави се тъй, дагоеба!”
      и бавно навлиза отвънка предзимният мрак...

      А вече е десет, вали, притъмнява, прикотква,
      жените се скупчват във ъгъла по инстинкт,
      и нещо по женски хортуват си тихо и кротко,
      за манджи, свекърви, цветя и флебит...

      Ние, децата, седим на огромните чанти пазарски,
      дето събират самуни по пет и по шест наведнъж,
      и си играем, говорим и смеем, растеме по царски,
      додето пътува камионът под тъмния дъжд.

      До нас Иван Байов похърква и нещо ломоти,
      облегнат безгрижно във топлото бяло кьоше,
      а едно малко и шарено весело коте,
      смешно подушва му празното дълго шише.

      Но ето, овците навънка надигат внезапно главите
      и кучето радостно лае ли, лае, уж че на глад,
      и мигом се сбутват пак плътно в тезгяха жените,
      и ме изтикват, естествено, мен най-отзад.

      И чувам как тракат огромните щайги и ето –
      лъхва ме най-сладката миризма,
      и някак е весело, радостно, чисто и светло,
      и пие ми се от жълтата лимона.

      И вади от касите хлеба със лакти космати кръчмаря,
      и пъха в торбите по пет и по шест наведнъж,
      и вдига се чак до небето горещата светеща пара,
      и пада навън като ситен сит есенен дъжд...

      И качвам, нарамил торбите, към къщи баира,
      и крача по мъжки по калният път каменист,
      и блъска по детски сърцето ми, ала не спира
      да лапа ли, лапа ли, лапа... от топлия крайщник златист!...

      21.12.2011
       
       


          МЪНИЧЪК В СЕЛСКИЯ ДВОР
       

         Олеле! – тичат насреща ми гъските колкото мене големи
         и съскат и крякат и махат с разперени бели криле,
         а зад гърба ми петелът със клюна си остър ме дебне
         и дворът е страшно огромно разкаляно бойно поле.

         И кучето Шаро пак яростно лае в хамбара,
         козите ме гледат сурово със стари брадати лица
         и капят ми сълзите в плитката дворищна бара,
         додето напълвам пак кошничка с пресни яйца.

         А вън край оградата клатят се тежки и сиви волове,
          извиват глави и мучат и ме гледат сънливо за миг,
         и чешат тела по оградата с крехки колове,
         а доле реве приближаващо селският бик.

         И чувам как подло подсвирва ми някъде в храстите смока,
         излегнал се хитро до белия каменен слог,
         да ме увие убие изпие и скрие в потока,
         щом приближа, със единствен камшичен подскок.

         И рее се горе високо във жежкото мрачно герака
         и влизам във влажния тъмен със прилепи пълен обор,
         а баба ме чака ли, чака ли, чака ли, чака ли, чака
         да ми издърпа ушите, без да си дава зор...

         12.12.2011
       
       
       


      ЛЯТО
       

      Дядо бавно, но сигурно коси
      полудялата селска трева,
      за да могат краката ми боси
      да ликуват безкрай след това.

      И по гръб, със ръце под главата,
      да усещам под мен как расте
      и в ухото ми шепне тревата:
      „О, дете! О, дете! О, дете!”
       

      30.01.2012
       
       
       


      УРОЦИТЕ НА ДЯДО
       


      Изкачване
       

      Качваме с дядо Остра могила,
      бавно от ранни зори,
      уж толкова млад съм, а губя сила,
      аха да извикам: „Спри!”

      Пролет е... Дядо ми в зимни обуща
      крачи нагоре голям,
      ала ръката ми мъничка не изпуща, –
      ми ако все пак се предам!...

      Най-сетне спираме за почивка,
      а долу под нас – като в буквар –
      в цъфнало облаче – сливка до сливка,
      и църквица – в слънчев пожар!

      Дядо въздъхва и казва – „Гледай,
      китно е нашто селце –
      схлупени къщици – два-три реда,
      ала пулсира като сърце...”

      И тръгваме – леко – все тъй нагоре
      по жълто-плешивия скат...
      Мравчици, дето не знаят умора,
      във този чудесен свят!...

      17.02.2012
       
       


      Спускане
       

      С дядо сме горе на Остра могила –
      вятър и диви треви...
      надолу погледнеш – и – майчице мила!,
      сърцето ми чак се сви...

      Но дядо ме учи на смелост и казва:
      „Търкулвай се презглава!
      Виж, склонът е целият мек като пазва –
      надолу е само трева!...

      Оттук като малък и аз... кога беше...,
      а хълмът и днес е все същ...”
      – Дядо, и на теб ли ти се ревеше?
      – Чедо, човек изведнъж става мъж!

      И закопчава сивото ми сетренце,
      нахлупва ми шапката като бандит,
      и свил се на топка, като малко козленце,
      аз се хвърлям по белия рид...

      ...и върти се светът, и шуми ми главата,
      и искри хвърля слънцето чак,
      и догонва ме смътно, сред шума на тревата,
      на дядо викът му: „Юнак!”...

      17.02.2012
       
       
       


       ЕДИН  ДЕН
       

       Щом станах, веднага излязох на двора,
       да видя има ли нещо навън,
       но само един кълвач се обади от бора
       и седнах да дялкам на стария пън.

      Докато чаках нещо да ми се случи,
      баба донесе филия да ям,
      половината дадох я на едно куче,
      което въртеше опашка едвам.

      Междувременно минаха всичките крави,
      овците, козите и накрая Михал-
      пастира, с вечно окъсаните ръкави,
      за който, не знам защо, ми е жал.

      После народа излезе за хляба
      и пред „хоремага” калабалък беше голям,
      но този път, вместо мене, отиде баба,
      та да си вземела и пенсията оттам.

      Скоро събраха се и всичките пияндета –
      насред площада, в пълен актив,
      и мучаха, ревяха, и звънтяха с шишета,
      и после пяха „Жив е той, жив!...”

      До нас баба Генка не спря да с?ди
      в градината боб, лук, картофи и магданоз,
      окопа ги, направи им вади,
      поля ги и пра черги под стария мост...

      И Цецо дойде и започна да маже
      тавана ни с бяла и хубава вар,
      за него няма какво да се каже –
      във занаята е просто цар,

      макар че някъде към икиндия,
      дръпна ме лекичко настрана
      и тайно ме прати да му купя ракия,
      (и да не видела баба, че ще стане една!...)

      Пак по едно време двете селски клюкарки,
      позавъртяха се и насам,
      но аз съм научен, знам им всичките марки,
      и мълча като ням.

      Баба нахрани три пъти прасето,
      дваж кокошките, и ми опържи яйца.
      Чичо Петър пак си наказа детето,
      и за игра нямаше други деца.

      Само едрият Милчо мина и ме извика,
      да си приказвал уж нещо със мен,
      този път си бе пийнал мента с мастика
      и езикът му беше ужасно зелен.

      Дядо Любен слезе с много мерак на площада
      да посрещне вечерния автобус,
      но и този път нямаше изненада,
      и пак си остана мегданът пуст.

      И пак се занизаха кози и крави,
      мучаха, врещяха със жален глас,
      а една черна рогата в дола се заглави
      и кълна я комшийката поне един час.

      И баба ми рече: „Ми айде, пиле,
      да апнем и легаме, че мръкна навън...”
       И аз я послушах, че нямах сили –
      от скука най-бързо ме хваща сън...

      29.01.2012
       


      ЗИМНО УТРО
       

      Дядо си плиска очите и вика ми: „Слез!” –
      и слизам и аз на реката.
      Направил е със секирчето срез
      на леда – и радва се на водата...

      Край нас – огромни паяжини от сняг,
      царства от ледени сталактони...
      И дядо ми с поглед умит и благ
      бели снежинки рони...

      26.02.2012
       
       
       


      СПЕЦИАЛНО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ
       

      На вечния селски мегдан – като на сцена –
      две пейки и шест каси бира.
      Тука са всичките селски ергени,
      децата, козите и Димчо-пастира.

      Всички пием, дори и пръча,
      гордо потрепващ със повесмата...
      И аз, гражданчето, с една „светла” се мъча,
      ама нещо все ми горчи във устата.

      Иван Петела е накървавил очите
      и най-дребните следи като сврака.
      Той ни е „царят”, ”баща” и „комита”,
      ако не пием – шамари яко!

      „Нищо човешко не ни е чуждо!” –
      гордо учи ни Мунчо Кьосето. –
      И ние пием, и ходим по нужда,
      и пак пием...  – в кръговрата на битието...

      Никой не смее насам да припари,
      ни баба, ни дядо, ни стринка.
      Това е нашето село, другари!
      Велика картинка!...

      Но ето, че Мунчо изпил е две каси –
      и за награда – печели трета.
      Но... винаги някой не е съгласен –
      и почва мелето!

      Светкат юмруците, врескат козите,
      пръскат се бомби-шишета,
      мажем сополите, бършем сълзите
      по разкървавените си нослета...

      И като хрътка пръчът възбуден се носи,
      диво чаткайки със копита,
      и реже мегдана на светли откоси,
      и в тъмното нейде полита...

      ... И после?... После май нищо не помня –
      при баба някой ме е отнесъл,
      на челото с една цицина огромна –
      омърлян, „красив”, и... весел...

      22.02.2012
       
       


      СТРАХ ИЗВЕЧЕН
       

      Вечер ме баба дълго подканя:
      „Хайде, чедо, иди „по вънка” –
      да спиш сладко нощя до зарана,
      да не сънуваш от страшната сънка...”

      Да бе! – ама клозета е вън на двора
      в най-тъмния му обрасъл ъгъл, –
      току виж, че в мрака, без лампа, без хора,
      сам да отида, съм се излъгъл!

      Свети терасата с мижава крушка,
      и по стълбите да слезна не смея.
      А над мен планината се сякаш клатушка –
      ту тя към мене, ту аз към нея...

      Очите ми вече са станали осем,
      а във сърцето ми – тупан бие,
      с ушите чувам – да падне косъм,
      с носа подушвам –  зъл звяр се крие...

      Баба ми вика – „Бе няма страшно! –
      котка минава, капе чешмата...”
      Ех, бабо, бабо, на мен ми е ясно,
      що вечер тройно залостваш вратата!

      И от терасата – със въздишка,
      вперил поглед във пътя Млечен –
      аз много бързичко се изпишквам,
      все още потръпващ от страх извечен...

      04.03.2012
       
       

              "Вила "Страх"
       
       
       

      БЕЛЕГ
       

      Бях на шест,
      когато тя ме ухапа по бузата.
      Изпищях в анапест,
      и се мушнах на баба под блузата.

      Настрана
      тя мълчеше в уплаха под плитките, -
      много малка жена,
      победила за първи път в битката.

      С нежен пух
      покрай нас зашумяха тополките,
      но тогава не чух,
      скрит на тъмно, отдаден на болката.

      С детска жал
      дълго плаках и бърсах нослето,
      в оня миг несъзнал,
      че обиден в мен плаче поета,

      до смъртта
      че ще нося аз белег на бузата, -
      малка чиста луна,
      от красивите зъбки на музата...

      31.03.2009

       


      ВИЛА „СТРАХ”
       

      Аз всяка нощ сънувах вълци
      във вилата на моя страх,
      и хълцах в своя детски сън, и хълцах,
      о, колко сълзи разпилях

      по меката възглавка бяла
      сред зимна нощ и летен здрач,
      но пак на сутринта бе цяла
      душата ми след всеки плач,

      и пак излапвах апетитно
      златистата филийка с мед,
      и изучавах любопитно
      стъклото с вълчи дъх отпред,

      и гледах в тъмната просека
      дали не светят две очи,
      отдалечавайки се леко,
      додето баба ме сгълчи,

      и сепнат – връщах се отново
      във вилата на моя страх,
      където всичко бе готово
      за сън, за смърт, за плач, - и плах

      аз лягах по корем във здрача,
      но не заспивах дълго пак,
      разтворил парещи клепачи
      широко на тила си чак,

      и пак повтаряше се тоя
      кръг страшен с вълчите уста:
      страхът, смъртта, плачът и воя,
      и радостта от утринта...

      15.03.2009
       


      БОЛЕН НА ВИЛАТА
       

      Често си спомням страшната сцена:
      болни на вилата с баба лежим,
      с баба повръщаме двама в легена
      вкус на оцет, на горчилка и дим.

      Старата печка се дави във хола,
      баба ми кашля във черния шал,
       „Бабо, недей да умираш, те моля!” -
      в погледа детски уплаха и жал.

      Баба ме носи и нещо приказва,
      слага ми тухла, обвита в парцал,
      стоплям краката и сън ме облазва,
      после на утрото гледам: изгрял

      лъч през прозореца, баба си суши
      с дървено гребенче свойте коси,
      муши в устата ми белени круши
      с ледени пръсти...  Е, бабче, - мерси!

      25.03.2009
       


      КРАСИВ КАТО МОМИЧЕ
       

      Красив като момиче бях,
      и все с момичета играех,
      те викаха ме да съм с тях,
      аз нежно да съм с тях, желаех.

      От по-големите край мен
      в опасна близост бях обсебен,
      гримираха ме всеки ден
      със пудри, гримове и гребен.

      „О, как красив е като принц!...” –
      аз чувах светлия им шепот,
      и като кукла на конци
      потръпвах от неясен трепет.

      Смутен и боязлив, без дъх
      оставях топлите им пръсти
      да галят детския ми мъх,
      да спрат в къдриците ми гъсти...

      Но нощем в топлия креват
      тресях се като болно птиче,
      че никога на този свят
      не ще се влюби в мен момиче.

      Че те не знаят, че съм жив,
      че случва се дори, така че
      и кукла в този свят красив
      да може от любов да плаче...

      01.12.2009
       
       
       


      ПРЕМЕРВАНЕ НА МЕЧТИТЕ
       

      В гората сме нашата банда –
      Владко, Иван и Петър.
      Дребна и смешна команда,
      всеки в ръката със сантиметър.

      Лято е. Чиста ваканция.
      Нашите  – долу по вилите.
      Копат като поганци,
      плевят и поливат...

      А тук по поляните – ягоди диви...
      В главите ни – трескава мараня,
      а пред очите ни – праскови, сливи
      и силует на жена...

      Ваньо вади парче от списание цветно
      и разгъва го връз тревите...
      Нищо видимо, нищо конкретно,
      но затова са мечтите.

      А ние се хилим и дълго мерим
      отсечките леко криви.
      После за миг потреперим –
      и нищо... Но сме щастливи.

      „Като порасна,“ , казва Ваньо,
      „дали като батко ще мога...“
      Но днес още е твърде рано,
      и първата детска тревога

      в нова игра се стопява...
      И прибираме сантиметрите.
      „Я“, казвам, „две божи кравички!
      Хайде да ги разлепяме...“

      ...Лято е. Чиста ваканция.
      Нашите – долу по вилите.
      А ние тука сме новобранци,
      във всичко – и сме щастливи...

      21.01.2012
       


      УРОК ПО СМЪРТ
       

      Още бяхме невинни деца, когато
      съученикът ни Ванко умря.
      Но някой учител решил бе, че децата
      задължително трябва да видят Смъртта...

      И ето ни ¬– в дълга и тиха колона
      крачим към Ваньовото къщ?,
      за да си вземем със Ванко „последно сбогом”,
      макар че на никой не му се ще.

      Страшно... Обръщат ни се от страх червата,
      уплашени бършем носа,
      а на Емо най-страшно треперят краката,
      нищо, че е най-едрият от класа.

      „Тоя пък ходи кат на кокили!” –
      казва някой отзад, и след миг
      всички във смешни гримаси се хилим –
      безмълвно – до тъмния идещ смразяващ вик

      на майката, която не спира да вие
      някъде съвсем близко пред нас,
      и всеки зад този пред него се крие
      от ехото в страшния час...

      И влизаме в стаята тихо на пръсти,
      и гледаме някъде настрани...,
      и виждаме Ваньо със миглите гъсти,
      кротко в ковчега да спи...

      Смъртта, това е облекчено да отминем,
      мигом забравили всичко назад.
      О, вечността да си невинен
      посред скръбта на този свят!...

      12.02.2012
       
       
       

      ПРЕГЛЕД
       

      Аз помня онзи кабинет –
      сестрата с бялата престилка,
      таванът, белия тапет
      и подът с бялата настилка,

      и пръстите й – остър хлад,
      слушалката й  – на сърцето,
      и аз треперещ, гол и слаб
      със пулс подскачащ до небето,

      виновен без вина, смутен
      аз пиех розовото хапче
      за да смиря сърцето в мен
      от страх, от смърт, от кръв, макар че

      било ме е ужасно страх
      навярно само от сестрата,
      от бялата й гръд, от грях,
      от любовта и красотата,

      от болката да съм голям,
      от пръста й на мойта вена,
      от пулса ми – мой срам и храм
      на юношеската вселена!...
       

       16.02.2011
       

                      "Смирение"
       

      САМОЖЕРТВА
       

      Ти имаш дом, народ, родина
      и хлебец да се наядеш.
      Но нямаш никаква причина –
      да се пожертваш и умреш.

      Животът сваля свойта летва
      и все по-ниско ти летиш.
      И нямаш друга саможертва,
      освен докрай да се смириш.

      11.12.2008
       


      ГРАНИЦА
       

      Мойта родина е малка лудница,
      граничеща със море.
      Тичат из нея луди на глутници,
      затуй я заключват добре.

      Но в някоя нощ по чаршафа ще слезна
      от прозореца страшно висок,
      и увиснал за миг над кипящата бездна,
      ще заплувам навътре – към Бог.

      06.12.2008
       


      ПОСЛЕДНО ЖЕЛАНИЕ

              На Г.

      Преуморен от лоши хора,
      от грозотата, – някой ден
      ще вляза кротко във затвора,
      убил поезията в мен.

      Но ти на свиждането кратко
      ела, ръката ми подръж,
      кажи: "Не си виновен, Владко!" –
      на своя непораснал мъж.

      13.95.2007
       
       


      СЛУЖЕНИЕ
       

      Поетът е като монах –
      без власт, без слава, без имоти,
      единствено с любов и страх
      в сърцето, в нощите самотни.

      И пред Поезията сам –
      да се покланя и се моли
      като в олтар, като във храм,
      сред радости и сред неволи.
       

                                 26.02.2012
       
       


                      МОЯТА МОЛИТВА
       

                          Не ща много – искам само
                          добри помисли в душата.
                          И присъствието нямо
                          покрай мен на красотата.

                          Да изрежа сам да мога
                          ноктите си на краката.
                          Да се поклоня на Бога –
                          от небето – до земята.

                                 12.03.2012
       
       


      ПОКЛОННИЦИ В АТОН
       

      Посрещане

      Епитропът ни среща с поглед строг,
      игуменът - със поглед благ.
      Единият е млад, красив, висок.
      а другият... е благ.

      Целуваме ръка на всекиго от тях
      и молим благослов.
      И вдъхва ни единият любов... и страх.
      А другият - любов.
       

      Св. Есфигмен

      Край каменната морска буна
      издига манастир стена,
      тук куп монаси във комуна
      подготвят свойта зимнина.

      Лозя с безбройни чепки сини,
      градини в стегнато каре,
      горички малки от маслини
      и безпределното море...
       

      Костница на монаси

      В малката костница - прах
      и бели черепи на стелажи.
      А кой кой е от тях -
      кой ще ми каже?!

      Знам само на този свят
      критерий единствено верен:
      Ако си с бял череп - си свят.
      Ако си грешен - си с черен...


      Вечерня

      Калугер с було черно и жилаво тяло,
      бие за вечерня старото клепало.

      Сенки на монаси тичат в двора шумен,
      вее бели власи старият игумен.

      След смирени стъпки в черковата стара -
      тишина и тръпки, чакащи клисаря.

      Духва от баира лек ветрец внезапно,
      светва манастира есенно и златно,

      с весел звън забива куличката строга,
      и денят се слива с вечерта и Бога...
       

      Поклонническо ежедневие

      Чист въздух, постна храна и молитва
      и без присъствие на жена.
      Аз затварям очи и политвам,
      а пред очите ми - светлина.

      Тук е друга земя, друг свят, друга държава,
      друга истина и друг закон.
      На Бога дайте цялата слава,
      за мен оставете - молитвен поклон...
       

      Сбогуване с отец Викентий

      Те му целуват ръката
      и благодарят.

      Той им подава торбата
      с храна за из път...

      04-07 октомври, 2009г., Атон
br